Сълзите на поколенията

                                                                        ***
            Слънчевите лъчи не бяха топли. Ваньо усети как по ушите му затанцуваха ледените тръпки на студа; въздухът бе тежък и сгъстен, стряхата на входната им врата трепереше – когато той я затвори след себе си, чу пискливия глас на дядо Антон:
            – На даскало ли, Ваца?!
            – На даскало, дядо… На даскало…
            – Брех! Не го закриха… Хубав ден! И много шестици да носиш!
            – Хубав ден и на теб!
            Нормален селски диалог. Услаждаше им се на хората да скачат по битовото равнище на живота, никога не посмяваха да задълбават по-навътре. Дали от страх, или от предпазливост?
            Улица „Изгрев“ тъкмо сгъваше нощницата в гардеробчето си. По разбитата ѝ повърхност пъплеха дребни като трохи мравчици, някои от които си търсеха храна, а други се прибираха в мравуняците си. В отсрещния двор баба Соня мъкнеше трупчета към сая̀та си. Добре, че снощи мина кола̀та, та да ѝ стовари кубик и половина топлина.
            И тази зима щеше да преживее…
            Ученикът прекоси улицата и в края ѝ се засече с Христо. Ромчето, чиято скъсана на места раница още не можеше да се събуди, заговори на български, но заваляше думите.
             – Добро утро, Ваньо! – студеното слънце прати лъч в лицето на Христо, което засия.
            – Добро утро!
            Унили, момчетата се завлачиха към спирката. Раничко беше и заради това не срещнаха никого навън. Невръстният поет усети странна близост с представителя на другия етнос, сякаш между тях никога не бяха съществували различия.
            – Как е сестричката ти, Ицо? – по средата на пътя внукът на седемдесет и три годишната Янка показа възпитание и загриженост.
            – Добре е! Оправя се… – малката Мима бе болна от върлуващ грип, предизвикващ диария и тежко повръщане. Зимните бацили не пропускаха ловния си сезон.
            Свело глава, бездомно куче мина покрай тях. Ромът се обърна, загледа се в очертаните му ребра и му дожаля, че не може да помогне с нищо. „Ех, да имах храна сега! Цялата щях да му я дам! Ама нямам!“, бързо се завърна в неудобното кресло на реалността. Във вселените на отдалечените мечти всяко желание се превръщаше в пепел.
            Иван си поръча чай с лимон от кафемашината на спирката. Селянчето пусна един лев и бързо прибра рестото от шейсет стотинки. По вкочанените му длани избиваха сини петънца. Не му се случваше за пръв път – когато температурите стремглаво падаха надолу, уверено нагоре се изкачваха болките в гърлото, костите и сополните проявления…

                                                                         ***
            Природата не се чувстваше добре. Тресеше я. Очите ѝ, оцветени в мръсночервен цвят, лудешки щъкаха, колената ѝ се огъваха при всяко движение, което ѝ доставяше неописуема болка; пръстите ѝ бяха сухи и тъмносини.
            – Бусът… – мързеливо измърмори Христо. Жълтеникавото превозно средство изплези език от далечината. „Няма да ви се размине! И в студ, и в мрак ще ви взема пак!“, сякаш казваше то с приповдигнат тон.
            Децата не обичаха да ходят на училище. Не бяха глупави… Не бяха двойкаджии… Не създаваха проблеми с поведение… Но отношението към тях бе като към животни, изправени пред лицето на неизбежната смърт, която ги ръчка с пръчка по сърцата.
            – Дообре… – тъжно възкликна Иван, изправи се, нахлузи чантата на гърба си и зачака мъченически. В очите и на двама им се четеше потисната тревожност, причинена от тормоза, на който бяха подложени.
            – С-с-с! – с подобен съскащ звук спря жълтата грабителка. Когато вратите ѝ се отвориха, мустакатият шофьор, облечен в сива памучна блуза и износен черен анцуг, рече възхитено:
            – Айдее, момчитаа! Пак на школо! – човекът се ограничи дотук и не започна да ги разпитва за оценките, които получават, и за това дали приятелите им пият, пушат и се друсат. Толкова досадни са на моменти всички шофьори – да ти се прииска да скочиш от автобуса или таксито и да забегнеш към гората, изтощен от непрестанното им дърдорене.
            – Да, пак на даскало! – затюхка се Христо. Янкиното чедо се изстреля към задните седалки, извади тефтерчето си и започна да флиртува с поетични мисли.