Сънят на Рин-тин-тин

Господин Рин-тин-тин, беше един доста депресиращ старец. Наричаха го така, заради проходилката му, която издаваше определен стържеш звук, когато я тикаше бавно по тротоара или може би защото като го видеше човек, не можеше да не си представи как пада по стълбите, подобно на консервена кутия и прави същия шум като нея. В квартала живееха студенти от университета в града и един от тях шеговито му беше дал този прякор и види се, той беше достатъчно остроумен и шеговит, и разбира се злоблив, та стана подходящ за тази история.   

В онзи ден, господин Рин-тин-тин бавно се тътрузеше по тротоара, както обикновено. Беше прекарал инсулт преди време и лявата му ръка и крак не се подчиняваха на командите му така, както дясната половина на тялото - затова и проходилката. Освен физическият си недъг, който му причиняваше да кажем поне най-малкото определена доза неудобство и повече нещастие, господинът също изпитваше и тъгa, поради това, че беше много самотен. Преди две години жена му беше починала и квартала, както споменахме, беше главно населен със студенти, които се сменяха всяка година, та с тях не можеше да се запознае и да си поговори, колкото и да му се щеше. Единственият му постоянен съсед беше една възрастна госпожа, с която, обаче, Рин-тин-тин отдавна се беше скарал и не си говореше. Отвреме-навреме у дома му идваше болногледач за по половин-един час на ден и той, и продавачите в супермаркета бяха единственият досег с хората, който героят на този разказ имаше.

Беше хладен октомврийски ден. За някой би бил хубав ден, за друг - неприятен. Рин-тин-тин смяташе, че денят беше доста неприятен. Вървеше бавно по тротоара и се чувстваше уморен. Чудеше се как да опише състоянието си. “Слабосилен” - помисли си той. Хем имаше енергия, хем се чувстваше омърлушен. Господинът реши, че бе по-добре да се прибере вкъщи и да си легне. Бавно се завлачи обратно, влезе си у дома и се добра до кревата си. Легна направо с дрехите в леглото и затвори очи. Завъртя му се главата, но световъртежът не му беше неприятен. Усещаше тялото си някъде далеч, далеч. Знаеше,че спи дълбоко и сънува. В съня си се събуди и седна на ръба на леглото. Огледа се. Стаята бе тъмна, спартански подредена и някак си негостоприемна. Освен леглото в стаята беше проходилката и едно бюро със стол пред него. Тежко перде беше пуснато, което не пропускаше много светлина и правеше стаята мрачна. На Рин-тин-тин не му се седеше в депресиращата стая, затова се изправи и отиде до вратата, после излезе в коридора и оттам навън. Веднъж стъпил на тротоара той установи, че беше все пак приятен ден - дори и не дотам топъл, не бе и студен. “Прохладен” - помисли си старецът. Освен температура, денят имаше и светлина, която се дължеше на слънцето, увиснало на небето и много есенни листа, които се стелеха наоколо и украсяваха света в жълто, червено и кафяво. Всъщност беше много хубаво наоколо или поне така се стори на Рин-тин-тин в онзи момент. Той закрачи бодро по тротоара. Размина се с двойка млади хора и добронамерено им кимна. Те не му отвърнаха, така и не го видяха, но той си помисли, че е нормално - все пак сънуваше. С бодра стъпка стигна до края на улицата, където тя се пресичаше от друг път. От времето на инсулта си, това беше най-далечното разтояние, докъдето стигаше, след като излезеше от вкъщи. За по-далечни разстояния използваше един електирески скутер, който бе купил навремето. Насън, Рин-тин-тин реши да свие надолу по пресечката. Вървеше и си подсвиркваше щастливо. Как да не му е хубаво? Какъв приятен сън само! Усещаше прохладата, лекият повей на вятъра, хрупкането на сухи листа под краката си. Ходенето само по себе си беше такова удоволствие. Даваше му усещане за свобода, дотолкова, че той даже забърза ход. Още по-бързо и по-бързо. Най-накрая тичаше, а даже не се и задъхваше. Подскочи и за миг увисна във въздуха. Усмихна се. Разбира се. Нали бе сън, можеше и да лети. Подскочи отново, по-високо и опита да остане във въздуха. На третия подскок успя. Летеше. Тичаше във въздуха, тичаше към слънцето, което към четири часа следобед през есента вече беше ниско на небосвода. Там и изчезна, Рин-тин-тин - в слънцето. Сля се с него. Разбира се, така не се и събуди.