Кръвта му кипеше. Беше до толкова побеснял и раздразнен, че направо можеше да убие някого. Ръцете му трепереха от нерви, а вените му се бяха разширили и изпъкнали. Усещаше как една огромна топка се е запречила в гърлото му и не му даваше да диша. Задушаваше се.  Цялото му лице пламна. Стисна зъби, затвори очи и сви ръцете си в юмруци. Беше изгубил всякакъв контрол над живота си.  Нямаше си и идея какво се случваше в него. Цареше хаос и безпорядък. За капак, сякаш всичките му познати се бяха обърнали срещу него. Не можеха да го познаят, а пръстът им  бе вечно насочен  към него. От ден на ден, той се чувстваше все по-неразбран, и  все по – самотен. Нямаше си нищо и никого.

       Преди време в гърдите му биеше едно топло и голямо сърце, но хората намираха начин да го използват за своя изгода. Качваха му се на главата, опитваха се да го манипулират, да си наложат мнението и какво ли още не. На практика искаха да контролират живота му. В началото той не забелязваше това. Беше прекалено наивен и добър, за да го прозре. Винаги гледаше от добрата страна, търсеше оправдание за абсолютно всяка една казана дума или станала случка.Но тогава си имаше какво да го крепи. Намираше утеха в най-милото му нещо на този свят – в Елеонора! Беше му достатъчно да погледне в онези дълбоки кехлибарени очи и сърцето му се стопляше. Усмивката ù беше най-красивото нещо, което бе виждал, а гласът ù – любимият му звук. Бяха създадени един за друг. Нищо не можеше да ги раздели. Познаваха се от малки деца. Още си спомняше безгрижните дни от детството им и колко бяха засмени и щастливи. Веднъж, в един есенен ден, докато родители им беряха последната царевица на полето, двамата се бяха заиграли настрани и точно там, сред нищото, видяха най-красивата маргаритка, която човек можеше да си представи. Той се спря, откъсна я и погледна Елеонора. В очите ù се отразяваха последните залязващи лъчи на замиращото слънце. Усмихна се широко и ù каза: „Винаги ще съм до теб!“

       Отърси се от този спомен и отвори очи. Ръцете му още бяха свити с всичка сила в юмруци, а кръвта му вече направо вреше. В главата му, подобно на филмова лента, се разиграваха крайно неприятни и ужасно болезнени сцени от живота му. Тази, която го разяждаше и измъчваше най-много, обаче, беше Елеонора и най-добрият му приятел... заедно. Главата му не побираше как това се бе случило. Истина ли беше? Момичето, което твърдеше,че няма по-щастлива от нея; същото това момиче, което му се кълнеше в любов и си даде думата, че винаги ще е до него. Във всичко, независимо какво. Детската му и единствена любов. Беше съкрушен. Предаден. Да бе някой изтръгнал с ръка сърцето от гърдите му, по-добре щеше да бъде. Вече нямаше връщане назад. Всички казани думи до момента изгубиха стойност. Всички спомени бяха изхвърлени на боклука, а мечтите – погазени. Ядът в него напираше. Искаше да крещи, да вика,да бие и псува. Да удари с юмрук в стената, че да го заболи, за да не мисли за видяното. За гнусното предателство. Какви варианти имаше – да се сбие с „най-добрия“си приятел, да се разкрещи с цяло гърло, да се напие. Да заплаче?! -Не.

        В този момент не искаше и нямаше да достави никому това удоволствие. Независимо колко му беше тежко в този момент. Не беше и способен да мисли. Все едно някой беше изскубал щепсела му от контакта. Цялото му същество беше едно такова отпаднало и в същото време кипеше от енергия. Бушуваха се много и различни емоции. Не знаеше какво да прави, просто искаше да избяга. И това и направи. Навали се, затегна връзките на маратонките си и тръшна вратата зад себе си. Затича с такава скорост, сякаш животът му зависеше от това. Яростно пореше вятъра. Бягаше. Бягаше от проблемите и от живота си. От всичко. Единствено това го успокояваше. Не искаше нищо друго, освен спокойствие и тишина.