Мария затвори уморените си очи. Всяка частици от тялото я болеше. Толкова дълъг беше тук всеки ден в чуждата страна. Тишината обгръщаше тъмната стаичка, като че ли с някаква тежест притискаше гърдите ѝ. Чуваше сърцето си как бие учестено.  Заприиждаха спомени. Далечни, идващи от дълбините на изминалите години. Сякаш измислени, нереални. Но тя беше там в тях... Вятърът развяваше дългите ѝ черни коси. Тичаше по прясно окосена селска морава. По червената ѝ басмена рокличка кацаха пеперуди, а тя се смееше с пълен глас. После завърши с отличие средното си образование. Приеха я в университета и стана учителка. В малкото родопско селце, където беше назначена, всички я обичаха и уважаваха. Където и да се появеше, тя огряваше като слънце. Децата наобикаляха своята учителка и със звънките си гласчета повтаряха: "Госпожо, обичаме те,обичаме те...!" Дойде "Демокрацията" и след няколко години закриха училището. Децата заедно с родителите си заминаха за Испания, Португалия... Подгонени от безизходица и мизерия, всички се спасяваха. Мария остен без работа, сама да се грижи за невръстното си дете. Няколко месеца беше на Трудовата борса. После опита работа тук и там. Сметките се трупаха, парите не достигаха. Реши и тя да замине на "Запад", да опита късмета си. С последните пари, които имаше, се примоли на един познат тираджия и той я стовари в чуждата страна. Сама на непозната гара, с един сак в ръка. Без пари и знаеща едва няколко думи от чуждия език. Така започна нейното тежко гурбетчийство. Първо започна работа като помощница при двойка стари хора. Дядото цял ден клатеше глава болен от болестта на Паркинсон. Бабата беше с операция на дебелото черво. Изхождаше се през корема. Навсякъде се носеше смрад. Постоянно викаха, че ще я изгонят. Трудно разбирала езика. Колко сълзи изплака само тя си знаеше. Така мина една година. Премести се при друго семейство. Под самият връх на висока планина. Там пък мокри дърва за камината. Сама стовари и нареди цял камион. Ръцете ѝ се израниха и напукаха от студа. Цепеше дървата за подпалка в снега. Спеше в неотоплено помещение, където само правоъгълно прозорче до тавана пропускаше светлина. Тогава стана голямото земетресение. От притеснение събра границите на кръвното си налягане. Едва оцеляла, се премести на друго място. Там пък бабата беше цербер. По цял ден недоволна. Караше я да влачи огромни килими и да ги тупа по три пъти на ден. Переше на ръка, за да прави икономия на вода и ток. Не я допускаше да се храни с тях. Ядеше само постни супи под час. Беше станала като скелет, само петдесет килограма. Накрая дори не ѝ плати последната заплата. На друго място три месеца гледа мъж, прикован на инвалидна количка. Хранеше го с лъжица и го обслужваше. Всичко под него. Къпеше го със специален кран.Тегло! Какво голямо тегло! От година на година нещо се пречупи в нея. Виждаше вече хората по друг начин. Беше забравила дори накъде е тръгнала и за какво. Крепеше я единствено мисълта, че всичко ще свърши един ден. Слънцата в очите на детето ѝ и това, че все още я има България. Вътре в нея сърцето ѝ продължаваше да тупти. Толкова малко, а носещо живот, спомени и мечти. Зави се през глава и се опита да заспи. Навън залая куче. Мария познаваше този глас. Открехна пердето и видя тяхното куче, Мишо. Лаеше под прозореца, протегнало муцуна и свило големите си черни уши назад. Не може да бъде, та то е на хиляди километри оттук. Нахлузи набързо чехли, наметна елече и се втурна към пътната врата. Отвори, а насреща ѝ Мишо. Хвърли се в ръцете ѝ и заскимтя. Не сънуваше. Това беше той, притиснал топлото си телце в нея...