Тя се страхува само от градушките - 6

Антон я връхлетя изневиделица. Ключовете издрънчаха проглушително в краката ѝ. Бе я изпреварил, с два дни само я бе изпреварил…

                                                                           ***

Ту се събуждаше, ту се унасяше отново – тъй сладък беше този унес – сякаш нещо хем я люлееше, хем дърпаше надолу в някаква черна и лъскава дупка, като черното на сцепена на две буца кюмюр. И там ù беше хубаво. Но когато започнеше „пропадането”, имаше усещане, като че тя самата е този лъскав въглищен къс и една кирка съвсем ритмично я разцепва на дребни, лъскави парчета… Мета хем искаше да се събуди, хем нещо хипнотично я държеше в омаята да си нищо в нищото.

Беше будна, ясно долавяше всяка дума отвъд вратата – говореха в коридора.

– Понякога ми се струва, че се оправя, че нещата се случват и изведнъж тя отново, как да кажа, изчезва. Изчезва в мълчание, сякаш не ме познава, не само мен – всички и спи, и спи. Знаеш – силна е и…, добре че бях дошъл да говорим за Александър – така я и намерих… абе, какво да ти кажа – като я видях, такъв ужас не съм изпитвал. Утре ще я прибера при мен – там ще е по-добре и аз ще...

– Не мислиш ли, че трябва да е в болница зааа…

– Каквоо?! И дума да не става – Разметаница в лудница! Абсурд! Тя не е луда! След този инцидент изпадна в депресия иии…. абе, страх, да – някакъв страх от всичко и от всички. Дори за детето не пита, то е при техните на село. Объркана е, но ще се оправи. Време...

– Виж, Антоне, нямах предвид лудница, има друго…

– Някоя друга можеше и да полудее наистина след такова нападение, та тя беше направо обезобразена, натрошена ти казвам: очите…

– И все пак – втора седмица по телефона ми казваш, че няма подобрение. Като не отговори два дни, се уплаших, помислих, че си я завел в болница, а тя си била у дома. Аз мислех, че сте у вас. Да, наистина – и вчера, и днес, колкото пъти надникнах, все спи. Прав си, премести я у вас, майка ти я обича и ще идва да се грижи за нея, докато...

– Заради нея и развода съм прекъснал отношения с нашите. Забранил съм им да стъпват у дома.

– Да, сестра ти ми бе споменала нещо такова. Но на Мета ù трябва психиатър най-мал…

– Не, не и не! – Мета се сви от яростта, която буквално крещеше в така омразния ѝ глас. Мисълта, че явно той изпраща Ани – бе рапознала гласа ù – и ще влезе при нея, накара сърцето ѝ да замре, искаше ѝ се то да спре, само и само да не изпита отново ужаса от срещата си с него.

– Е, как си днес, скъпа моя, ужасно грозна вече, Разметанице, хм? Десет дни вече, а дума не обелваш, защо не извика, а? Защо не извика на Ана? Ха-ха, ще извикаш, ама знаеш – тройна доза иии… хоп – Александър при Антооон – така стоят нещата, Бонбон, ехее - даже и рима има. И аз взех да поетствам като тебе… Хайде, и да ме сънуваш как се забавлявам със синчето – каза злорадо и, без да се бави, заби иглата в ръката ù. Мета мигом почувства хладината на валиума, сякаш виждаше как той лъкатуши като тънко новородено змийче, търсейки най-прекия път до мозъка ѝ. Съзнанието ѝ започна да танцува някакъв меланхоличен танц с разкривената и плаваща като холограма около нея ехидна усмивка на чудовище с име Антон… или бонбон…, или „как се казваше...”, което пропадаше заедно с нея надолу и надолу, а кикотът му, който кънтеше налудничаво нейде в корема ѝ, я вдигна, и я поднесе на една огромна рееща се в нищото паяжина, която в миг се усука на свредло, влезе с пищене през ушите на Мета, и започна да пробива безразборно дупки в нея, а те ставаха на рибешки усти и плюеха зъби, много зъби… ”бонбон… бонбон… и хоп… - антон…” - повтаряше и повтаряше като през мембрана ехото вътре в нея.

В интервалите от едната до другата инжекция, когато ефектът ѝ си отидеше, Разметаница бе абсолютно адекватна и разбираше, че той я упоява, за да я държи покорна и в крайна сметка да убеди всички, че е емоционално нестабилна. По този начин вероятно се надяваше да накара и своето, и нейното семейство да повярват, ако въобще разберат какво става, че той е бил прав за нея и, независимо от това, я обича и тя трябва да се върне при него, за да се грижи за нея и детето им. Но тя знаеше и това, че в един момент, ако желае да я притежава, както той иска, тоест да я убеди да се съберат, той ще трябва да спре с този наркотик, да – наркотик, защото това, което ѝ инжектираше действаше светкавично и отнемаше цялата ѝ същност.

Сега, напълно събудена и с ясна мисъл, макар да усещаше главата си разполовена от болка, както всеки път след поредното излизане от сенките на мрака, тя страдаше неимоверно, тъй като под завивката краката ù бяха стегнати с брезентова ивица – това бе първото, което направи, когато буквално я хвърли на леглото. Колкото и да опитваше всеки ден, не можа да измисли как да ги развърже, макар ръцете ѝ да бяха свободни, би могла да седне в леглото и да се мъчи да се освободи, все някак щеше да отвърже този проклет възел, но това бе невъзможно – под гърдите ѝ минаваше друга такава лента, която освен тялото ѝ, опасваше и леглото – вероятно възелът бе чак под матрака на „Пристата” и напълно недостъпен, с притиснати краища отдолу в сандъка на леглото. Така тя беше като в усмирителна риза. „Няма нищо по-силно от копнежа за свободата, единствено за нея и за дете си струва да се умира!” - мислеше тя всеки път, когато се гърчеше в стягата на този затвор, а дробовете ѝ сякаш отказваха да поемат въздуха от тази невъзможност. Предположи, че сигурно това влагат хората в „сърцето му се пръснало” и разбра, че трябва да си много, великански силен, за да не се случи наистина – само умът ти може да го спре, но трябва нечовешка сила, за да не прекрачиш отвъд, към лудостта. „Така човек може да умре” помисли тя, дори и да е съвсем добре физически, а тя не беше – бе я пребивал толкова пъти, но сега – до смърт. Само можеше да си представя как изглежда: макар да са минали седмици, лицето ѝ все още бе изтръпнало, имаше чувството, че горната ѝ устна опира чак във веждите, езикът ù бе надран от обхождането на всеки един зъб и усещаше вкуса на кръвта му, което я водеше до мисълта, че зъбите ѝ са натрошени. Когато за първи път се събуди и сви юмрук в обзелата я ярост, тя едва не загуби свяст от болка, защото не помнеше, че той счупи малкия ѝ пръст, огъвайки го до невъзможност в обратна посока, всъщност тя точно в този миг бе загубила съзнание, а краката ѝ – е, те засега бяха като в лонгета, като в шина с брезентовата „превръзка”. В дома си не притежаваше такова нещо, което я убеди, че той е планирал – не просто да я смаже от бой, но и да я държи подчинена и мирна и бе донесъл това въже със себе си.

Заплака с глас – знаеше, че него го няма и е сама. Трябваше, трябваше да мисли, докато няма валиум в кръвта си. Той беше изцяло превъртял, злото се бе събудило и този път заплашваше да вземе и разсъдъка ѝ и живота – и в двата случая детето ѝ, скъпата ѝ рожба щеше да заживее майчиния си живот. Бе ѝ поставил условие – или се събират, или я чака смърт, а ако имаше шанса да оцелее – ще ѝ вземе детето, защото тя ще се окаже неспособна да го отглежда. Не се надяваше да я потърси някой тук, освен Ани. Строителната фирма, която ръководеше бе фалирала. На никого няма да потрябва толкова, че да дойде в дома ù. Родителите ù нямаше да се разтревожат – Антон лично я бе заставил да се обади на детето тази сутрин, като държеше с една ръка слушалката, с другата - спринцовка.

Вече не знаеше кой ден е, коя седмица е. Дните и нощите се размазваха. Да каже, че я боли тялото – та тя почти не го усещаше. Но тялото, тялото? Един въпрос се мъчеше да придобие форма в мъглявината на ума ù – не си спомняше да е ставала, нима не е ходила до тоалетната?! Но все трябва да е, абсурдно би било обратното. Той се опитваше да я накара да се храни, слагаше кроасани и други сладки неща на един стол до нея, но тя не хапваше и залък. Вода пиеше с негова помощ – нямаше как да се изправи сама… Ако не бе дочула от Ани, че вече две седмици поне е „болна”, щеше да реши, че е само денонощие, просто лекарството е замъглило съзнанието ѝ…, но две седмици?! Трябваше да има обяснение – ходила е до банята, но как, кога? ”Нима започвам да полудявам?” – тази мисъл като че ѝ бръкна в очите. Отговорът на този въпрос придоби огромно значение. Внезапно я връхлетяха и други въпроси: Валиумът – откъде и кога се беше снабдил с него? Той не умееше или поне тя не знае да е поставял някога инжекции – нима…?

Реши, че когато влезе при нея и за сетен път я попита „Реши ли, или продължаваме?”, тя ще наруши мълчанието си и ще му зададе тоя въпрос. Непременно ще говори с него. Но дотогава... „мисли, Мета, мисли!”

– Охоо, някой е буден, аз ли ти липсвам, съкровище, или инжекцийката, а? Е, тя „върви” с мене, нали знаеш? – ухили се и намигна.

„Ще те докопам, Антоне, и ще приключа с теб веднъж завинаги! Клела съм се!” – мислено изрече Мета.

– Я да чуем, к'во става на село. – Говореше ѝ напевно, като на малоумна, докато подритваше с крак кабела на телефона, който се бе запънал под вратата, тъй като мястото му бе в антрето. А и той не би го оставил до нея за нищо на света.

– Антоне, не искам да говоря с нашите сега, моля те, трябва да говоря с теб и…

– Ха, я виж тии… и откога това желанийце?!

– Първо, моля те, да спреш с тази ирония и вто...

Ударът по главата я зашемети.

– Няма първо, второ – аз решавам, разбра ли? Ти си никоя, ти си нищо! – ръмжеше през зъби, докато увърташе косата ѝ около дланта си – Ни-ко-я! Набий си го в главата! Ще ми се опъваш тука, ще ме разиграваш! – ръмжеше през зъби – Давай тука ръката… – ще те приспя завинаги – почти се затича към коридора, вероятно за спринцовката.

Мета грабна и придърпа телефона върху гърдите си, ръцете ù трепереха неконтролируемо, рукналите сълзи ù пречеха да вижда цифрите.

Чудовището я налетя и последното, което видя бе сивата ледена ярост в очите му, преди телефонът да се разбие в челото ѝ…

– Щях да те убия, Разметанице, любов моя, обещай ми, обещай, че няма да ми противоречиш – всичко, всичко е за нас, за наше добро, мила! – Бършеше кръвта от челото ѝ, а сълзите му се стичаха и я парваха по миглите – Обещаваш, нали – няма да ме предизвикваш вече?! Сега ще заспиш, а утре – ще видя, може и да говорим – и взе ръката ѝ…

„Добре, Смъртнико, ще говорим!” и Мета поведе със себе си тази мисъл към сенките на здрача.

Следва…