Старецът дойде, поогледа се и седна на масата под козирката. Морското казино беше пълно и само в дъното имаше няколко свободни маси. Никой не му обърна внимание, но аз го видях.

 Беше стегнат, жилест старчок, и с кафявите си панталони, отдавна демоде и сакото, гладко изгладено и със запазени ръбове даваше вид на полковник от ония за които думите „чест“ и „достойнство“ все още имаха ясен смисъл и не бяха само празни приказки. Такива полковници по правило не оцеляват, но той беше успял да надхитри чудовището някак си.

 Аз да си призная тъкмо си мислех за жени, и се бях отплеснал. Но мислите ми не бяха мръснишки, не си мислех за никоя жена специално. Не и за Оная.

Просто се чудех и разсъждавах за силата, която ни кара да виждаме красивото в иначе обикновените форми на тялото, за извивките които те карат да полудееш, и в повечето случаи да вървиш против себе си, и как тези сили в същност използват тялото ти докато каталясаш от любов и страст, или от нещо венерическо, или от дуел, или пък от бой, и въобще доста бях задълбал по темата защото бях на втората си бира, слънцето беше горе, но клонеше на запад, горещината отминаваше, а кестенът хвърляше хладната си сянка отгоре ми, за което искрено го благославях.

 Някой път виждам неща, които другите не виждат. Хора са се материализирали до мен ей така от нищото. После по същия начин и изчезват. Тука беше, а после фют, обърнеш се и го няма. И никой нищо. Нито видели, нито чули. Или им е все тая. На хората не им е до чудеса, защото всеки иска да види само собственото си чудо.

 Морското казино съдържаше думата „казино“ в заглавието са само от чиста куртоазия. Идеята на времето е била да е казино още от създаването си и да привлича богатите комарджии, които се чудят какво да си правят парите в града, но уви, не му е провървяло с тази идея.

Беше просто първият ресторант до брега в близост до плажа. Не знам много за него, но знам че точно тук един известен окултист от миналото е проверявал своите ученици, защото е много трудно да устоиш на дамските прелести в този град. Особено лятото.

  Когато падна първата жаба вдигнах ръка и викнах „прощавайте“ на келнера.

Той тъкмо застана до мене видя размазаната жаба на земята, каза само едно „прощавам ви“, вероятно от изненада, когото втора жаба го удари по главата в същото време за да го довърши. Никой нищо не разбираше, защото в почти едновековната история на морското казино, а и в хилядолетната такава на града подобно чудо не беше се случвало. Сервитьора гледаше нагоре, децата пищяха, а жените бяха пред истерия, но не веднага, а чак след като жабите зачестиха и започнаха да падат една след друга и да се пльоскат върху чиниите и масите, да вирват крака по паважа и да обръщат и чупят чашите.

Мен те също ме намериха малко неподготвен. Щях да си изкълча глезена докато бягах към козирката за да се скрия.

 Там натрупани под козирката на казиното ние продължихме да наблюдаваме изумени падащите жаби, и гледахме как полуголите полуполудели летовници се мъчеха да се скрият под короните на дърветата.

Паважа позеленя, а жабите бяха навсякъде, нападали във всевъзможни пози, всичките до една все смешни.

 На жабите им беше все тая, те отдавна бяха дали Богу дух, по ирония именно възнесли се на небето. Не всяко възнесение е спасение, особено ако си жаба.

В тази всеобща суматоха ние всички бяхме станали на крака, наредени един до друг, невероятните събития сплотяват хората, и изумено гледахме случващото се, споглеждаме се въпросително - ще спре, казах аз, трябва да спре, а само старчока седеше на своята маса сам, невъзмутим и спокоен, и отпиваше на глътки от чашката си.

Може би беше глух?

Или сляп? Или беше го виждал и преди? Кой знае. Но не, той стана, взе си бастунчето и се присъедини към нас.

Беше близо до мене затова го чух как започна да издава някакви звуци и да гледа към облака.

Това което дочух да казва беше нещо от типа на чука-тика, чика-чака, не беше точно говорене, а нещо като...ами ако сте чували как говорят бушмените, нещо такова.

Или пък както говорят котките когато видят птичка на клона, и искат да я излъжат. Сещате се.

 И тогава духна откъм морето.

Вятъра промени посока, усили се и издуха черният облак, дошъл някъде от блатата обратно към тях.

Жабите падаха все по-рядко, и накрая спряха. Тогава всички чухме тишината, и колко беше тихо. Но само за малко.

После всички се посъвзеха и тръгнаха да си търсят нещата, провирайки се между жабите. Сервитьорите взеха метлите и лопатките и тръгнаха да ги събират на купчини, сякаш цял живот това са правили.

Старчока също се върна на своята си маса, свали си шапката, сложи я до него, и продължи да си пие кафето. Изглеждаше весел.

 Аз направих една проста аритметична сметка на ум и установих, че учениците на оня известен окултист сега трябваше да са точно на възрастта на стареца. Всичко се връзваше.

После се засмях на глупавите си предположения, всичко това беше толкова странно, и опрял гръб на колоната наблюдавах чудната суматоха на хората на фона на морето зад тях.

И, да. Продължих да си мисля за жени. Но не за Оная. Не и по оня начин.