В тъмното - 3 част
Multi-part work to contents
В градче, сгушено в планината, над парк, който е част от гънките й, на четвъртия етаж в спретнат блок живее Ти. Според сезона, в огромните прозорци на дома й наднича онзи цвят от пейзажа, който превръща живота й във вълшебна приказка, без изключение, всеки ден.
Всяко вълшебство си има цена – особено висока за онова, което дава възможност на човек ежедневно да се наслаждава на сърдечна и искрена връзка със земята, небето, птиците, хоризонта, другите хора и... себе си! Но! С вълшебствата не бива да се прекалява, както с всичко останало, чиято непремерена доза може да убие.
Когато си е у дома, Ти обича изгревите, чашата си, пълна с кафе и остатъка от сънища, които потъват зад ръбчето на планината с напредването на деня. Понякога по-бързо, друг път...
- Друг път! – сърдито шепне тя и се опитва да отпрати спомена за кръвожадно надвиснали над спокойствието й съновидения. Струва й се, че не е достатъчно мъдра да тръгне след нуждите им. И донякъде е права. В този сън срещата с плачещ камък, обитаващ стръмния склон на път, извървян от нея и предците й, й е вповече. Запратен от ръката на най-добър приятел, вместо прощални думи, сред решение, разполовяващо общия живот на „преди“ и „след“, камъкът отново бе препънал някого, за да я повика. При себе си.
Ти събира камъни откакто историята на живота я заведе при Баба. Там научи да се съобразява, донякъде, с необходимото, да не го превръща, всеки път, в неотложно и да си пъха, винаги, носа в Бабините работи. И разбира се, да се скрива от всяко нещо, което не желае да свърши като хората, но ето че то я намира. В най-неочаквания момент...
- Моме, пълни главата с намерения, пъхвай я в торбата и да вървим!
- Аааа, не! Не и днес!- проплаква Ти.
- Тръгвай, че Онзи ще ми умре в къщата!
- Бабо, нали няма да умре в моята? И що си го прибрала като ...
- Ей, не ме карай да те „съветвам“ с метлата!
- Поне ми помогни да си намеря торбата.
- Моля?!-ревва Баба.
-Моля...
Усмивка цъфти на Бабиното лице докато Ти вади от торбата каквото е трябвало да види бял свят най-малко сто години преди появата на амебата.
- Приключи ли?!- пита Баба.
- Този път Онзи, когото прибра...
- Тръгнахме! Ще видиш!
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
Добре си ги завъртяла.
