Вероятност
Вероятно е заради разликата. Не заради разликата във възрастта – възрастта е винаги относителна, никога не е еднаква, дори у връстниците.
И все пак: вероятно е заради разликата. Не онази разлика, която любовта, тази стара деруга, дето чертае като ледник в планините – тази разлика размеква душата на едни, други ги превръща в камък, надраскан от чувства, трети ги разтваря в друго и го химизира в омраза... Любовта е единственият организъм, на който позволяваме да живее в нас доброволно, дори да боли. Отровата, от която се нуждаем, бацилът на радостта.
Това, разбира се, са простотии. Това – да.
Но... тя събираше в голяма жълта чанта разни вещи. Внимателно, бавно, съсредоточено. Мислеше, че той ей сега ще дойде да я вземе със себе си. Дори не забелязваше предметите, които бавно поставяше един след друг, без ред, хаотично, но в същото време унесено, с някаква необяснима и тиха грижа. Така събираше и листата на дърветата есен. Всеки ден през октомври правеше това: методично, упорито, с ленивата лудост на умна жена. През ноември листата стават леко зловещи, тя знаеше добре това, черни са жилите им, пропукват леко, когато е слънчево, или са грапаво-студени, сиви и жилави като змийска кожа, хладни и влажни: готови са да презимуват на земята въпреки нещо или в името на същото нещо.
Правеше букети от листа. И ги слагаше в прозрачна ваза на прозореца.
Той винаги се прибираше по това време. Виждаше отдолу, през портата, вазата с листата. Струваше му се ужасно грозна, вяла и отчаяна: стои на перваза и смирено чака. Не бива да очакваш никого и нищо, щом просто кесиш така. В това състояние каквото и който да дойде, няма да е заради теб, а заради спомена за теб. Ако изобщо споменът си струва. Дългото чакане те превръща в спомен. Или в нещо по-лошо.
Тя не мислеше така. Затова събираше вещите днес, утре ги вадеше, бършеше, за да ги сложи отново в същата чанта вдругиден.
Тя го чакаше да дойде. И той все идваше, но като спомен. Тя не го дочака. Той така и не дойде.
Коя бе тя? И кой ли беше той? Вселени, бунтуващи в хармонията на времето. Гравитиращи около себе си. И от различни светове.
Вероятно е заради разликата. В полюсите.
Родиха им се две деца. Според други – едно е само било.
Клюкарите отдавна говорят, че вече чакат внуци. Така се раждат нещата – когато ги чакаш, не идват, дойдат ли, неочаквани са. Но добре са дошли и... не са бацил.
Отрова са – да. На злото. И да ви кажа честно: тия двамата не бяха съвсем нормални. Уж не бяха един с друг, а само един с друг дружаха. Както казах в началото – вероятно причината е в разликата. Не във възрастта, а в това, че едни позволяват на любовта да живее болезнено, а други я превръщат в болка, която да умре любовно.
Той винаги се прибираше. Тя никога не беше у дома. Като вещи, които се подреждат само в хаоса на пътешествие. По принцип никога. А всъщност винаги.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
