За едната чест...(1 част)
Рекичката опасваше селото. В подножието на хълма спеше малката черква. Над дървената ù врата, с милващи очи бе изписана Богородица, прилепила майчински глава до младенческата…
В дворчето около черквата, със звънлив гласец се смееше малката щерка на поп Мартин.
Цвета надничаше с любопитство под опашката на черния котарак, спираше за миг и се засмиваше на майка си. Под цъфналата череша, с огромните си, бездънни дълбоки сини очи я галеше Калина - попадията.
Около бялото лице на попадията падаха като вода две дебели руси плитки, примамени от трепета на гръдта ù. Под белите пръсти на ръцете ù, в жълто искреше платненият кръст, който тя умело пришиваше за расото на Мартин. Празник идеше, а черквата по празници се пълнеше с хора, дошли да се помолят, да получат утеха… По пътеката се зададе едър мустакат млад човек. Цвета с малките си крачета припна при него:
- Татко, може ли на празника да дойде и котето? - попита с по детски хитър поглед Цвета.
- Вратите на черквата са отворени… - усмихнато изрече Мартин и се обърна към попадията. - Калино, на венчавка отивам в съседното село… Пази се!
Калина изпрати мъжа си и продължи със заниманията си по пришиването на кръста. Откъм пътя някой извика на завален български. Конска талига бе спряла пред черквата. В нея имаше двама мъже. Единият лежеше господарски на безброй шарени възглавници, а другият бе слуга…
- Дължимото, булка… - обърна се към нея излегналият се мъж. Плъзваше лакоми очи по бялата кожа на русокосата попадия, докато тя броеше париците. Тя смутено го погледна и пак наведе очи. Преди да тръгне, мъжът изрече:
- Бяла, хубава череша, като теб. - изрече мъжът, за да отклони вниманието ù. - Няма ли да ме почерпиш?
- Узреят ли, заповядай. - каза с безпокойство Калина и побърза да се отдалечи навътре в двора.
Отиде при Цвета и я прегърна, сякаш за да я защити от онези очи, които до преди малко я събличаха. Калина се чувстваше някак омърсена…
© Петя Стефанова All rights reserved.
