***

Иванина се отправи с уверена крачка към вниманието на Игор. Нарочно бе избрала най-късата, стигаща малко под дупето й, рокля. Партито в един от най-големите хотели в Кьолн не беше случайно. Имаше предприемачи, бизнесмени, големи имена в развиващите се сфери. Игор не остана безразличен към красотата й. Тя прошепна в ухото му онова, което се бяхме разбрали по-рано. Собственикът на „Camellia“ възкликна, а след това бързо обра емоцията си, поглеждайки към мен. Кимнах към него и побързах да отместя погледа си. Пликът с важния документ вече бе прибран във вътрешната страна на сакото му. Отдъхнах си. Гостите бяха забелязали присъствието на младата девойка около собственика на стриптийз клуба. Изглеждаше наистина страхотно тази вечер. Беше пуснала косата си и я бе навила небрежно. Яркото червило, което беше сложила, привличаше и хипнотизираше осмелилите се да я погледнат. Сега трябваше да се срещнем на паркинга отзад.
Три минути. И тя трябваше да излезе. Всичко беше по план. Използвах момента да изпратя съобщение на Валентин. По негови думи именно онзи, който е заплашил Игор за отнемане на правото му да държи подобен бар, бил един от най-редовните му клиенти. Заради това... се наложи с Иванина да измислим план за действие, така че аз да не бъда разпознат като бивш служител на Игор. Приятелят ми обясни, че руснакът бил „затворил“ преждевременно заведението за масата народ, под претекста за обновяване. Не искал да изгуби персонала си, затова... докато се чудил как да опази клуба си, просто ограничил посещаемостта. VIP клиентите му имали достъп до всички удоволствия по всяко едно време. „Черният“ бизнес на Игор изобщо не ме интересуваше. Това беше последният път, в който правех подобна услуга на Валентин. Нямаше начин да повторя.
***
Не можех да остана нито миг повече в този град. Затова след като се прибрахме с Иванина, се разбрахме да тръгнем рано сутринта към България. Очакваше ни много път. Въпреки всичко... успяхме да се посмеем на ситуациите, в които бяхме попаднали на партито. Иванина излезе от залата толкова развеселена. В ръката си държеше три визитки и още два номера на случайните заговорили я вътре. Благодарих й за помощта и търпението.
В 04:30ч. напуснахме хотела. Ива едва се държеше на краката си. В колата се беше отпуснала.
– Защо не поспиш?
– М, не. Искам да ти правя компания с кафето.
– Няма нужда, наистина. Почини си.
– Почивам сиии... – изгледа ме сънено.
– Не си. Кого ще лъжеш?
– Никого, само себе си.
– Хайде, де... Седалките се отпускат назад и стават много удобни.
– Колко часа имаме път?
– Много.
– Гладна съм.
– Обещавам да спра на най-близката бензиностанция извън града. Нямам търпение да се махна от тук.
– Защо? Така и не ми каза каква беше цялата тази работа.
– Наистина... сега не е моментът. А и не искам отново да си припомням.
– Ми, добре.
– Добре ли?! – изненадах се от липсата на съпротива.
– Да. – отсече. – Няма да те питам повече. Като си наумиш нещо, ставаш голям инат...
– Така е...
Пътят не се усещаше. Валентин беше предоставил една от най-новите му коли. Беше удоволствие да се пътува с нея. Не бързах за никъде, така че бях планирал повечко почивки. Не исках да мисля върху нищо сериозно. А вместо това... да се пусна по течението. Това беше „целта“ ми за момента.
Иванина обичаше да се шегува. Внасяше свежа нотка в комуникацията ни. Може би това пътуване беше и първото ни дълго оставане в компанията на другия. Беше подходящо за опознаване и различни разговори. Слушахме музика и имитирахме говорещите по радиото. Смяхме се на нелепи и дребни неща, които иначе не биха представлявали интерес на никого. Времето с Ива летеше. Чувствах се добре. Може би дори леко превъзбуден от това, което откривах в нея. Беше ми спокойно. Наистина спокойно. И приятно. Не биваше да мисля занапред, а да „бъда“ тук и сега...
***
Когато влязохме в Асеновград, оставих Иванина в тях и продължих към вкъщи. На следващия ден се събудих в късния следобед. Беше около 16ч. Взех си душ и на излизане от банята видях, че някой ме е търсил. Иванина ми беше оставила няколко съобщения, а Стоян бе звънял. Набрах го и зачаках. Чувствах се все още изморен, но много по-добре, отколкото преди няколко часа.
– Павкааа! Здрасти...
– Как е, Стояне? Какво става?
– Айде, бе, чакаме те на Боровец. С комците сме. Къде ще бъдеш за Великден?
– Никъде.
– Пали колата и ей-къде са 3 часа.
Замислих се. Великден беше след само един ден, а Тедо ми беше потвърдил, че заведението няма да работи през празниците. Някога тези празници внасяха съвсем различна емоция у мен. Някога те бяха картина, пълна с близките ми хора. Хората, които обичах. Тези силни дни бяха повече от необикновени. Носеха радост, емоция, която винаги оживяваше при спомен. При повик. И „избавление“?! Нищо не беше същото. Само Миналото беше нещо, което нямаше как да се промени.
Обадих се на Иванина. След час щяхме да тръгнем натам. Междувременно потвърдих на Стоян, докато слизах надолу към гаража. Трябваше да изкарам моята кола и да прибера тази на Валентин. Налагаше се да говоря с него, но изобщо не ми беше до това. Интересно как ситуациите се изменят в годините. И докато свързваш детството си с най-близкия си приятел, то времето те поставя в различни ъгли, от които можеш да разгледаш този човек. И от всеки такъв осъзнаваш колко много не знаеш за него. Тъжно или не. Вероятно аз също нямах общо с „предишния“ си Аз.
***
Иванина се препъна точно на изхода на блока. Отдалеч започнахме да се смеем на висок глас. Имаше нещо много сладко в нея. Беше щура. Дете. Да, тя беше дете. Взех багажа й и бързо се целунахме. Е, моята кола не беше като тази, с която се прибрахме от Германия, но поне имаше радио.
– Сложи си колана.
– О, така ли?! – изгледа ме.
– Така, да.
– Едвам ме нави.
– Нали? Много неочаквано пътуване.
– Същото като към Кьолн.
– Май ще ни върви на такива, а? – намигнах й.
– Дори не ми каза къде точно отиваме...
– Отиваме на Боровец. Кръстниците на моите съседи имат къща за гости, която поддържат целогодишно.
***
Времето беше дъждовно и влажно. На места се ширеха гъсти мъгливи участъци, които принуждаваха водачите да карат бавно. Предпочетох да минем по един заобиколен път, наситен с гори и зеленина. Така щяхме да се разведрим, пътят от Германия до Асеновград беше изцедил последните ни сили.
– Ох, Павеле... – Иванина докосна брадичката ми закачливо.
– Какво?
– Прави ми се секс...
– Иванина, не.
– Хайде, де. Моля те... отбий някъде.
– Остави ме, в момента карам, не виждаш ли?!
Докосна крака ми, знаех, че е способна на всичко. Отбих вдясно.
– Слизай. – отсякох.
Минахме зад колата. Наблюдавах я без емоция. Смехът й изпълваше пространството между нас и отекваше в спрялото време на това безлюдно място. Взех внимателно ръката й в своята, с което я накарах да се приближи. Обърках я. Вече не знаеше дали да се смее или да бъде сериозна. Наведох се и я зацелувах дълбоко. Съвсем спокойно. Без да бързам. Докоснах лицето й и ръцете й веднага докоснаха моите.
– Ох, много си силен...
– Знаеш, че няма да те нараня.
– Защо говориш така сега? Ако беше иначе, щях ли да бъда с теб?!...
– Тогава защо го каза? – усмивката ми заигра.
– Констатирах просто. Чувствам се защитена с теб.
– Качи се отзад.
Иванина мина покрай мен и отвори задната врата. Последвах я, след което тя се настани върху мен и посегна към връзките на анцуга ми.
– Не. Няма да правим секс.
– Ох, стига, де... тогава слез по-надолу, за да се наместя.
Толкова плътно започна да се отърква в мен, че в един момент загубих представа за реалността. Опитвах се да отвръщам на целувките й и в същото време да не й позволявам да направи онова, което се опитваше. Стана ми горещо. Кръвта ми запрепуска бясно по вените ми. Отмъщаваше си и то как. Караше ме да го желая повече от нея.
– Толкова съм възбудена, че бих свършила и така... – прехапа устни.
Зацелува врата ми, много добре знаеше, че там е едно от слабите ми места. Бях на косъм да променя решението си.
– Ох, Ива... Моля те, спри.
Надигнах се и я прегърнах силно. Зарових глава в рамото й и издишах шумно.
– Трепериш... – промълви тихо до ухото ми.
– Стой така...
Може би това беше първата жена, с която толкова дълго се прегръщах. Прекарахме така сигурно половин час. Загубих представа за време и място. Беше толкова хубаво. Споделено. Нещо, от което се нуждаех.
Сега повече от всичко желаех да сме вече там, да е късно и да сме в стаята си. Исках просто да легна и тя да е до мен. Да се прегръщаме и да мълчим. Да споделяме тишината. Да бъдем заедно в нея. Много неща се случваха между мен и това момиче. Но нямах време да ги обмисля. Нямах време да се вслушам в чувствата си и да им дам глас. Може би действах инстинктивно. Не забранявах на усещанията си. Допусках действията да говорят вместо мен. Не исках да правя планове. Не исках да мисля прекалено много.
Към 21:30 пристигнахме. Паркирах на голямата поляна пред къщата. Мястото беше на високо и вечерите бяха студени. Нямаше сняг, което предполагаше, че на следващия ден щяхме да се разходим. Преплетох пръсти с Ива и й се усмихнах. Оставих я да води. Изглеждаше щастлива. Имаше няколко стъпала нагоре и влизахме в закрито място с няколко маси, барбекю и абсолютно всичко, за да си приготвят самостоятелно храна отсядащите. Отдалеч зърнах учудената физиономия на Стоян. На лицето му веднага се появи усмивка. Той тръгна към нас, пляскайки с ръце. Потупах го и го запознах с Иванина. Продължихме към масата, Светлето скочи също толкова изненадана и побърза да се запознае с новото момиче. Пуснах поглед към масата и поздравих с добра вечер. Имаше две семейства, които не познавах. А точно зад мен... само на ръка разстояние едни познати очи ме изгледаха с презрение. Очите на Мария.

Следва продължение...