Живи сенки - първа част

Нощта покри селцето с черното си покривало, дори звездите не успяваха да надникнат през него. Уличните лампи мъждукаха слабо, сякаш се страхуваха да разчупят тъмнината. Бурята нарастваше все повече. Вятърът се усилваше, играеше си с клоните на стария орех пред къщата. Те се огъваха под силата му, удряха се в стъклата и скърцаха от яд, че не могат да стоят изправени. Дъждът се изсипа с такава сила, сякаш искаше да изтрие малкото селце от картата на земята.

Тони се събуди изплашена. Сърцето ѝ биеше, като барабан. Тропащите клони ѝ приличаха на живи сенки, които се опитваха да влязат през прозореца. Чу как входната врата се отвори. Един мъжки глас бучеше, като шум от прииждаща река. Майка ѝ каза нещо, а гласът ѝ бе пълен с тревога и паника. Водеше се някаква дискусия между баща ѝ и човека с бучащият глас. Чу се изстрел и нещо тежко падна на пода. Тони се покри през глава. Цялата трепереше. По бузите ѝ се стичаха сълзи. Въобще не бе разбрала кога са бликнали от очите ѝ. После потъна в тъмнина и тишина – гъста и тежка, като смъртта.

Двадесет години по-късно.

– Антония Димитрова Хубенова – произнесе тържествено името ѝ в микрофона деканът.

Тони се изправи и тръгна бързо към сцената. Днес бе последният ден в университета. Изкачи стъпалата и стигна до трибуната. Всичко наоколо беше тържествено и вълнуващо. Студентите ръкопляскаха бурно и търсеха погледите на родителите и близките си, които ги гледаха гордо, като наежени петли. Само Тони не търсеше никого. Вуйчо ѝ бе изпратил голям букет цветя по случай дипломирането ѝ с поздравителна картичка. Тя взе дипломата, стисна ръката на декана, като се опита да се съсредоточи върху поздравлението му, но мислите ѝ тичаха в друга посока. Дали майка ѝ и баща ѝ щяха да се гордеят с нея, ако бяха сега тук? Какво ли щяха да кажат? Въпроси, които никога нямаше да получат отговор. Най-после бе дипломиран журналист. Всички казваха, че това е в гените ѝ, защото е последвала стъпките на баща си, чието име преди двадесет години често се срещаше по медиите. Всъщност, самата тя не знаеше защо избра тази професия. Когато се подготвяше да подава документите в университета първоначално бе написала българска филология, но после едно вътрешно чувство я подтикна да добави – журналистика. Роднините ѝ бяха изненадани от това решение, а вуйчо ѝ дори се ядоса. Тя знаеше, че той никога нямаше да прости на баща ѝ, въпреки, че темата за родителите ѝ бе табу за всички.

Тони излезе от университета и се забърза към апартамента си. Живееше в гарсониера лукс в покрайнините на София, която вуйчо ѝ и бе подарил при приема в университета. Беше му благодарна за всичко, което направи за нея след смъртта на родителите ѝ. Живя всичките тези години при него и не бе лишавана от нищо. Може би... само от любов.

Октомври беше променлив месец, имаше дни, в които слънцето грееше, но някак студено, без да топли. А после изведнъж небето се покриваше с тъмно-мастилени облаци и се изсипваше дъжд. И днес беше един от тези дни. Заваля преди да успее да се прибере. Дъждът беше фин и упорит. Влагата бавно попиваше в нея, сякаш искаше да стигне чак до костите. Прибра се. Дрехите ѝ бяха полепнали по тялото. Преоблече се и застана до прозореца. Задуха вятър. Дъждовните капки ставаха все по-едри. Тони гледаше как те се блъскат в прозореца и се спускат, като сълзи по гладката му повърхност.

Всеки път когато излизаше буря и вятърът извиваше клоните на дърветата, тялото на Тони реагираше преди мозъка. И сега отново цялата се разтрепери, а въздухът сякаш спря да циркулира в дробовете ѝ. Обгърна с ръце тялото си в опит да се контролира. Някакъв далечен спомен от една буря се опитваше да изплува пред нея, но тежката мъгла в съзнанието ѝ го подтискаше, като олово.

На другия ден отиде в редакцията на вестника, където кара практиката си. Бяха ѝ обещали да я назначат към раздел култура и възпитание. Подаде молба за назначение, срещна се и поговори с някои от колегите, а после изпи едно кафе със заместник редактора. Когато излезе навън, небето беше ясно. Високо в него летяха само черни врани, които търсеха къде да направят поредния си пир. Мина през близкия хранителен магазин, за да напазарува. Преди да се качи в асансьора погледна в пощенската кутия. В нея имаше жълт плик. Стори ѝ се странно. В години които има телефони, съобщения и и-имейли никой вече не изпращаше писма. Отключи апартамента. Остави мантото на закачалката, а чантата с покупките на масата и нетърпеливо се отправи към бюрото си. Седна на стола и разкъса нервно плика. Кой знае защо, той сякаш пареше между пръстите ѝ. Извади една стара снимка – мъж и жена. Мъжът гледаше сериозно в обектива, а жената го бе хванала под ръка и леко бе наклонила глава към рамото му. Полазиха я тръпки , бяха майка ѝ и баща ѝ. На гърба на снимката имаше само две думи, написани с черен химикал – "Помниш ли?"

Тони била само на пет години, когато се случила трагедията. Живеели в едно малко селце в полите на Странджа, където морето се разливало в краката на планината. Далеч от курортния шум и мръсотия и, в същото време, само на няколко километра от плажовете. Майка ѝ бе получила в наследство голямата дървена къща и след раждането на Тони, те решили да заминат да живеят в нея. Мария страдала от астма и мръсният въздух в града и влияел зле. Баща ѝ, известен журналист, често пътувал из страната, а те двете копаели из двора и засаждали зеленчуци и цветя. Докато една нощ не открили родителите ѝ мъртви, а Тони свита на кълбо под завивките. Разследването приключило бързо и официалната версия била, че баща ѝ е застрелял от ревност съпругата си, а след това се е самоубил. Всички спомени на Тони за онова време бяха забулени в мъгла. Сякаш някой или нещо бе изтрило паметта ѝ. Лекарите определиха, че страда от ретроградна десоциативна амнезия.

Цял ден не можа да си намери място. "Кой беше изпратил снимката? Защо? Какво трябваше да помни?" – тези въпроси не ѝ даваха мира.

Вечерта спа неспокойно. На другия ден почти не излезе от дома си. Реши само да изхвърли боклука, но когато на входа надникна страхливо към процепа на пощенската кутия, видя нов жълт плик. Сърцето ѝ подскочи. Поколеба се дали, да го вземе или да го остави в кутията. Чувстваше се като застанала на ръба на пропаст, където любопитство и страх се смесваха.

Накрая плахо отвори вратичката и извади плика. Държеше го така, сякаш носеше бомба. Когато се прибра, го остави върху бюрото и дълго го гледа.

– По дяволите! Та това е само един плик, какво толкова страшно има! – извика ядосано и го взе с разтреперени ръце.

Докато отваряше плика нещо вътре в нея ѝ казваше, че след това писмо нищо в живота ѝ няма да е същото. Вътре имаше сгънат бял лист от ученическа тетрадка и изрезка от вестник. Разгъна листа. На него с черен химикал и с разкривени големи букви бе изписано. "САМО ТИ ЗНАЕШ ИСТИНАТА!"

След това погледна изрязаната статия.

"Известният журналист Димитър Хубенов в изблик на ревност и гняв застрелва съпругата си Мария и след това се самоубива."

Върху цялата статия с червен химикал и големи букви беше изписано – "ЛЪЖА!"

Цялата трепереше, сякаш ѝ беше студено. Усети странен вкус в устата си, като на барут и миризма на мокро дърво. В съзнанието ѝ изплува едно малко селце с тесни улици, дървени къщи, огромни дървета, чиито сенки вечер оживяваха. Чу изстрел и писък. Момиченцето вътре в нея искаше да изкрещи. Но тя беше вече жена, за това натисна с ръце гърдите си, за да спре вика и бавно седна на стола. Може би беше време да се изправи пред истината, пред всичко премълчавано до сега. Не можеше повече да обръща гръб. Тя стана от стола. Извади куфара и отвори гардероба.