Живи сенки - втора част

Автобусът се плъзгаше по шосето. Тони бе вперила поглед в прозореца. Покрай нея картините се сменяха, но тя не виждаше нищо, в главата ѝ имаше чувал с мисли, които не можеше да подреди.

Селото беше тихо. Пейките на малкия площад – празни. Въздухът, макар и по-чист от града, ѝ се струваше тежък и студен. От планината се спускаше лека мъгла, като бяла завеса над къщите. Вятърът разнасяше изсъхнали листа, найлонови торбички и хартиени салфетки из улиците, сякаш искаше да изчисти всичко мръсно и лошо от тук, дори спомените. Тони вече знаеше, че това село пазеше много тайни. Зад всяка врата се криеше една премълчана и заровена истина.

Споменът от уютния дом сякаш бе смачкан от гледката пред нея. Къщата ѝ се стори по-стара отколкото я помнеше. Беше същата и в същото време различна. Струваше и се по-малка и по-студена. Бутна вратата, а тя изскърца, като въздишка на старица. Вътре беше мрачно и задушно, пропито с миризмата на влага, дърво, прах и още нещо. Сякаш слабият мирис на джоджен, който майка ѝ някога сушеше в кухнята, все още напомняше за нея. Всичко бе точно както го помнеше. Кухнята с масивната дървена маса в средата и четирите стола. Раклата от махагон в ъгъла с три чекмеджета, на две от които липсваха металните дръжки. На стената висеше старият часовник, но стрелките му бяха притихнали под прашното стъкло. Времето сякаш бе залепнало върху всяка част от стаята, като муха върху мед и не помръдваше с годините. Дървените дъски на пода скърцаха под краката ѝ и протестираха, че е нарушила дълбокия им сън.

Влезе в салона. Там мебелите бяха покрити с бели чаршафи, които искаха да захлупят спомените под тях и да ги задържат. Отправи се към стаята си. Остана на прага няколко минути обгърната от тишината. Легло, покрито с розово покривало обшито с бели дантели, етажерка от светло дърво с наредени детски книжки. Масичка, върху която имаше малки пластмасови чинийки и чашки. Четири детски столчета около нея, на три от които бяха сложени да седят три кукли. Четвъртото столче беше празно. По бузите ѝ потекоха сълзи.

На сутринта тялото я болеше, а очите ѝ пареха. Прекара вечерта свита в старото си легло. Без да мигне. Изми се, облече дънки и един зелен пуловер, който подчертаваше още по-силно зелените ѝ очи. Хвана дългата си кестенява коса на плитка, взе якето си и излезе. Първо искаше да изпие едно кафе, а след това... да се зарови в миналото.

Улиците бяха мокри, но не валеше. Въздухът беше пропит с влага и мирис на горящи дърва. Селото се беше пробудило и лениво посрещаше деня. На площада в центъра пред кметството имаше читалище, здравна служба, малка църква и две кръчми. Над едната от тях висеше стар дървен надпис "Пивница". До нея имаше залепен магазин, в който продаваха всичко – от хранителни продукти до метли, лопати и завивки. Пред вратата на кръчмата стояха двама мъже, облечени в работни гащеризони и пиеха кафе от картонени чаши. Другата кръчма все още беше затворена.

Тони се отправи към пивницата. Двамата мъже я изгледаха с любопитство. Тя им кимна и влезе вътре. Зад тезгяха на бара една висока и слаба жена, на около шестдесет години, бършеше плота и подреждаше чашите от кафе върху машината.

– Добро утро! – поздрави Тони. – Може ли едно кафе?

– За тук ли го искаш? – попита жената.

– Да!

– Дълго или нормално?

– Нормално! – отговори и огледа кръчмата. Малките прозорци с бели перденца не позволяваха на светлината да проникне през тях и затова беше сумрачно. Всичко вътре бе направено от дърво. В ъгъла имаше бумтящо кюмбе което правеше помещението топло и уютно.

– Ти, чия дъщеря си? – попита директно жената, като сложи бялата порцеланова чаша с кафе пред нея.

– На Димитър и Мария Хубенови. Познавахте ли ги?

Жената остави внимателно стъклената чаша, която беше взела да полира, и лицето ѝ се напрегна.

– Само съм чувала за тях. – каза и отвърна погледа си, като се запъти бързо към дъното на бара, където беше кухненското помещение. Тони разбра, че няма да е лесно да научи нещо от жителите тук. Изпи кафето си, плати и излезе.

Влезе в магазина, за да си купи някаква храна. Мъжът зад щанда я обслужи бързо, без да я поглежда. В движенията и поведението му си личеше, че иска да избегне разговора с нея.

Тони се прибра. Нареди покупките в малкия хладилник, събра чаршафите от мебелите и забърса праха. Отвори първото чекмедже на раклата. Вътре имаше пликове с различни документи. Актовете за раждане на родителите ѝ, свидетелство им за брак, някакви фактури.

Във второто чекмедже имаше два албума със снимки. На единия пишеше Тони. Нейни снимки от родилния дом, увита, като вързопче в ръцете на майка си. Снимки на баща ѝ, надвесен над кошчето. Първите ѝ стъпки. Всеки важен момент от раждането ѝ бе запечатан. На другия нямаше надпис. Това бяха снимки на родителите ѝ, като деца и младежи, абитуриентските им балове, майка ѝ с вуйчо ѝ пред портата на къщата им – тя в ученическа униформа, а той във войнишки дрехи. Баща ѝ с дипломата си на журналист в ръце. Двамата ѝ родители на почивка във Велинград. Сватбените им снимки, където се гледаха щастливо и влюбено.

В главата ѝ се блъскаха въпроси. "Защо майка ѝ беше изневерила? Наистина ли зад това влюбено лице на баща ѝ се криеше убиец?" Трябваше да намери любовника, да разбере защо и как!

Стана, взе якето си и излезе от къщата, запъти се към читалището. Мълвата, че се бе прибрала, явно бързо се разнесе из селото. Хората, които срещаше по пътя си извръщаха погледи от нея сякаш присъствието ѝ ги караше да се чувстват неудобно. Струваше ѝ се, че над цялата област беше надвиснал облак от тишина. Някакъв пакт за мълчание подписан между природата и хората.

На пейката пред читалището седеше възрастна жена с къси побелели коси и с бастун в ръце. Тя сякаш очакваше някой. Щом Тони я наближи, жената се обърна рязко към нея.

– Ти ли си Антония?– попита тя.

– Да, аз съм Антония! – приближи се бавно към старицата, сякаш се страхуваше да не я изплаши.

– Приличаш на Мария. Същата хубавица. Защо си дошла?

– За да разбера какво се е случило с родителите ми? – отвърна тихо Тони.

– Има неща, които трябва да останат такива каквито са. По-добре да не ровиш в тях, че оттам ще изровиш само болка! Знаеш ли легендата за селото ни?

– Не! Почти нищо не знам и не помня от тук! – отвърна тя.

– Според местната легенда в селото живеели двама братя. Веднъж те се скарали толкова люто, че в изблик на гняв единият убил другия, а после се самоубил. Казват, че сенките им още бродят из селото вечер и тежко ти, ако ги срещнеш. Върви си преди да е станало късно! – каза старицата и, подпирайки се на бастуна, стана и се отправи нанякъде.

Тони остана, като зашеметена. Жената искаше да ѝ каже нещо или просто да я уплаши?! Единият убил другия, а после се самоубил, също като родителите ѝ. Чувстваше се така, сякаш вървеше в гора със завързани очи. Не знаеше накъде да поеме и до къде ще я доведе.

Влезе в читалището. Отправи се към библиотеката. Щом отвори вратата, видя едни огромни очила с черна пластмасова рамка да се взират в нея. "Леля Соня" незнайно откъде изникна името от образа на жената зад бюрото в главата на Тони. Лицето ѝ бе с пепеляв и болнав цвят, а очите – угаснали, без искрица живот в тях.

– Здравейте! – поздрави тя жената, но не посмя да изрече появилото се в съзнанието ѝ име.

– Здравей, Тони! Очаквах те! – някак уморено се усмихна библиотекарката.

– Очаквали сте ме? – изненадано се втренчи в нея момичето.

– Щом си тук, значи си получила писмата ми.

– Вие ли ги изпратихте? Защо? Какво знаете за родителите ми? – засипа я с въпроси.

– Не ме ли помниш? Аз съм леля Соня! С майка ти бяхме приятелки и често си гостувахме. А ти беше вечно залепена за нея. – усмихна се носталгично жената.

– Не помня! Страдам от ретроградна дисоциативна амнезия. Всички онези години са ми в мъгла. Какво се е случило? Можеш ли да ми разкажеш? – гласът на Тони се разтрепери от вълнение.

– Само ти знаеш истината, Тони! Ти си била будна и си видяла всичко. Аз мога само да предполагам. Знам, че майка ти обичаше баща ти и нямаше време за любовници, тя бе погълната от грижи по теб и къщата. Никога не се е оплаквала от живота си тук. Последния месец преди смъртта ѝ беше притеснена за баща ти и всяка вечер му звънеше, за да се увери, че е добре. Нещо ставаше, но не знаех какво. Веднъж тя ми даде един плик и ме помоли, ако нещо се случи с нея, да го предам на полицията. Не го отворих, не видях какво има в него. След случая го предадох в полицията. Но от този ден непрекъснато чувствах, че някой ме следи. Започнаха да се случват странни неща. Една нощ съпругът ми катастрофира, а колата която го блъсна не бе открита. Случаят бе закрит поради липса на виновник и доказателства. А мъжът ми остана в инвалиден стол до смъртта си. Месец след инцидента получих писмо в жълт плик – тя се наведе и извади от шкафа на бюрото си един жълт и омачкан стар плик и го подаде на Тони. Вътре имаше бял лист, а на него с печатни букви пишеше: " Следващата ще си ти! Спри да ровиш! Мълчанието е злато!"

– Мълчах досега! От страх! От безсилие! Не зная истината! Но знам, че всичко е лъжа! Никъде в докладите не се спомена за предадения от мен плик. Когато попитах инспектора, какво е имало в него, той ми отвърна, че са самопризнания на майка ти за изневярата. И ми каза да не се бъркам там, където не ми е работата. Не му повярвах! Ако бяха самопризнанията ѝ, защо не са в доклада? Защо изчезнаха? Така и никъде не се спомена кой е този любовник и какви доказателства има за съществуването му. Всичко бе потулено. Не знам от кой! Не знам защо! Но целият случай е една лъжа съшита нескопосано.

– Защо чак сега ме потърси? Не те ли е страх вече? – попита Тони, с треперещ глас. Кокалчетата на ръцете ѝ бяха побелели от силното стискане на белия лист.

– Ти беше малка, какво можеше да направиш!? Съпругът ми почина миналата година. А на мен преди месец ми откриха рак на панкреаса. Не ми остава много, няма какво повече да губя. Знаеш ли, душа, която се намира под тежестта на страха и греха, не може да лети. Ако искаш да научиш истината, не трябва да вярваш на никого. Тук е грях не да лъжеш и мамиш, а да говориш прекалено много. Пази се! От всички!

Тони излезе на улицата, навън се смрачаваше. Погледна часовника си, беше едва седем часа. Улиците бяха пусти, а зад спуснатите пердета на къщите проблясваше слаба светлина. В селата хората се прибираха рано. Денят им започваше с изгрева и свършваше със залеза. Тя забързано се спусна по улицата. Гората в края на селото, където бе къщата, ѝ се стори като жива. Движеше се и дишаше. Дърветата бяха нагъсто и се притискаха едно в друго, а клоните им като тъмни сенки се накланяха, сякаш си шепнеха тайни. Почувства, сякаш сред тях има някой, някой, който дебне всяко нейно движение. Побиха я тръпки по гърба, косъмчетата на врата й настръхнаха. „Богато въображение“, помисли си тя. Не видя нищо, освен преградата от кафявите стволове. Нямаше никой. „Държиш се като идиотка.“– тръсна глава. И все пак, чувството, че я наблюдават, остана все така силно.

Когато отключи вратата на пода върху дъските имаше бял лист. Някой го бе мушнал отдолу. Тони затвори вратата и заключи. Светна лампата и се облегна на стената. Не смееше да повдигне листа от пода. Когато ударите на сърцето ѝ се успокоиха, тя се наведе и го взе. С печатни букви бе написано: "Остави мъртвите да почиват в мир! Не се бъркай! Ще пострадаш! Първи шанс да си тръгнеш навреме!" Вече знаеше, че наистина я следят. Леля Соня беше права, имаше нещо странно в смъртта на родителите ѝ. Опитваше се да събере всички детайли, но това беше все едно да шиеш нещо със затворени очи.

Отвън започна да вали. Чу се далечен гръм, беше като предупреждение за наближаващата буря. Тони се разтрепери. Взе парче хляб, намаза го с масло и го поръси с чубрица, така като правеше майка ѝ за следобедна закуска. Опита се да се успокои. Отдавна не беше яла такава филия. От къде дойде този спомен и защо точно сега? Имаше чувството, че паметта ѝ е като глава лук, която започваше да се бели - люспа по люспа. Може би доста сълзи трябваше да изплаче преди да стигне до сърцевината.

Тони се сви на леглото. Остави нощната лампа да свети. Загледа се в стената, върху нея сенките от клоните на ореха приличаха на две фигури, изправени една срещу друга. Те се бяха вкопчили и се бореха. Сякаш двамата братя от легендата бяха нахлули в стаята ѝ. А може би бяха родителите ѝ!?

Тя стисна очи и тогава изведнъж чу. Чукането на вратата, един мъжки боботещ глас, като прииждаща река. Чу гласа на майка си, пълен с тревога и паника. Водеше се някаква дискусия между баща ѝ и човека с боботещия глас. Гласът на баща ѝ – слаб, но твърд – стигна до нея: " Утре всичко ще публикувам!" Последва мълчание. После чу изстрел. Нещо тежко падна на пода. Писъкът на майка ѝ разряза нощта. Последва втори изстрел. Чуваше стъпки, които се тътреха из кухнята и влачеха нещо. След това външната врата изскърца и последва тишина. Гласовете, които беше забравила, сега започваха да шепнат от дъното на паметта ѝ.

На сутринта стана. Сложи кафеварката на котлона. Извади една тетрадка и химикал и започна да пише всичко което си спомни. Беше събудила призраците от миналото си. Вече знаеше – родителите ѝ бяха убити.

Когато довърши кафето си, изведнъж се сети, че не бе погледнала какво има в третото чекмедже на раклата. Отвори го развълнувана, но вътре откри само изрезки от стари вестници. Опита да го затвори, но после нещо проблесна в съзнанието ѝ и ги извади внимателно. Започна да ги преглежда, бяха статии за новопостроени хотели в областта, за нов аквапарк, неща свързани със застрояване на земята около тях. Защо ги пазеше баща ѝ? Бяха ли част от пъзела? Най-отдолу под статиите имаше свита на четири карта. Тя е разпъна върху масата. С молив бяха заградени различни местности. И тогава изведнъж нещо ѝ хрумна. Започна да преглежда статиите една по една и да търси обектите върху картата. Местоположението на всеки един от тях съвпадаше със загражденията. Тя скочи, сгъна внимателно картата, събра статиите и ги мушна обратно в шкафа. Облече се и излезе.