ЗИМЕН ПЕЙЗАЖ

    И ето отново настъпи зима, тихо,  неусетно. Настани се по малките криви улички на града, сякаш винаги си е била там, сякаш нищо не се е променило, плавно настъпваща и отминаваща като разцъфването и повяхването на едно цвете.
    Е, разбира се, макар и на пръв поглед нищо ново, всичко бе изменено. Може би не косвена промяна, може би нещо мъничко, но все пак променено.
    Навън комините пушеха, затрупвайки бялото небе с гъст, къдрав дим. Поглеждаш през прозореца и виждаш броеници от сгради, сгушени една в друга, водейки никому известното и незабележимо състезание - чии пушек ще стигне най-нависоко.
    Веселите снежинки падаха, полюшвайки се грациозно. Очакваха скоро да паднат върху нослето на някое дете и да донесат неописуемо щастие, такова, типично само за децата. Ах, тези малки създания, с така чисти сърца и мисли, които кръговратът на живота щеше да засмуче бързо и неочаквано.
    Улиците се усмихваха, радваха се на снега, играейки заедно с хората, макар и забавлението да беше за тяхна сметка. Образуваха безкрайни ледени пързалки, по които хората правеха толкова сложни пируети, неприсъщи дори за професионални фигуристи, а след като паднеха, улиците отекваха в безкраен, мълчалив смях, придружен от  ругатните и намръщените физиономии на участника в „забавлението”.
    Е, описанието бе кратко, но обрисува най-важните части от зимата, поне за мен. А сега, ако нямате нищо напротив, отивам да се позабавлявам на ледената пързалка, която улиците така старателно са ми приготвили, очаквайки да допринеса със своя „финес” към тяхното увеселение.