Златните точици
На Зиги и Габи
Хем глупаво... Хем, банално запознанство.
В автобуса.
Видях очите ѝ... Влюбих се!!!
Прекрасни кафяви очи с малки златни точици.
Изтърсих идиотичната фраза.
- Извинете, на коя спирка да сляза за Окръжна болница?
Нито слязох на болницата, нито мислех затова.
Животът ме завъртя, около тия златни звезди в очите ѝ.
Даа, вихрен танц. Цели пет години.
Но "точиците" изчезнаха и ето ме сам на една маса пред чаша кафе.
Тя беше седнала на отсрещната. Четеше някаква книга и бе избягала от света в нея.
Погледна ме, докато отпиваше от своето кафе.
Истинска мистерия!
Пъстри очи със същите златни точици.
Отново танцувах в Космоса.
Отново бях пленен.
Този път за цели десет години.
Но, какво са десет години? Просто миг.
Миг, но в този миг пак изчезнаха златните точици.
Трудно е да си сам, когато имаш спомени за вълшебни очи.
Наистина открих ги отново на пейка до езерото.
Тя мина край мен и ме погледна.
Нее... Толкова сини и толкова дълбоки, като езера.
Езера, в които бяха разпилени златни звезди. Същите, като преди. Малки златни точици.
Тръгнах след нея, като гладен уличен пес.
Този път не танцувахме. Летяхме... В небето, сред облаците...
Петнадесет години.
Не, не бяха миг. Бяха безкрайни мигове.
Уви, отново златните звезди се стопиха пак.
Странно, но сега не знам, дали ще видя пак златните точици.
Едва ли ще ги видя.
На есен, гората е тъжна, но красива. Дори шепота на падащите, като дъжд листа, крие някаква чудна музика.
Да, сам съм...
Видях я пред мен. Сгърбена старица, която се подпираше на дървената си тояжка. Загледана в листата по пътеката.
Погледна ме.
Не е истина!!!
Същите златни точици, този път във вълшебни зелени очи.
Усмихна се и старческата ѝ кожа се сгърчи, като пергамент.
- Знам. Чудиш се, защо откри същите златни точици и в моите очи!
- Да.
- Просто е, човеко. Аз им ги дадох... на всички, които видя преди мен. Затова и се стопиха. Кои по-рано, кои по-късно.
- Нооо...
- Няма, но. Тези точици бяха Любовта. Но тя е старица. Като мен. Трудно ще го разбереш има още време, за да остарееш достатъчно. Тогава ще разбереш, какво е Любовта.
Обърнах се и видях, как се поклащаше по пътеката. Почуквайки с тояжката си...
После изчезна, сякаш се стопи сред златния дъжд на есенните листа.
Край
© Гедеон All rights reserved.
