ШЕПОТИ НА ДЕТЕЛИНИ

Защото те обичам, ли си тръгваш?

Не е логично, нито е почтено.

По-страшно е, че вече си излъгал.

Душата си отключих – за да влезеш. 

Когато с болка ражда сенокосът  

зеленото мълчание на юни,      

нощта на равноденствието носи

цвят на детелина и петунии.            

Ти слушал ли си тайния им шепот

и в розовия здрач дали си слизал?    

Люлее те полето с топли шепи

и те загръща в кадифената им риза.

И – люспа от космическа пъстърва,

подир сияние – неуловимо,

луната се отронва върху хълма.

... Обичам те, защото иде зима.

Аз дълго не успях да ти разкажа

за болката, тъгата, страховете,

Ти бързо се отдръпваш – като пясък  –

до следващия пристан, там, където

вълната иде с бялата си ласка,

а смръщеният бряг ще я разбие,

преди да е успяла да издраска

за спомен неизвестното си име.