33- Глава XVI

Глава XVI

   В тези първи секунди, Орлин наистина не знаеше как да реагира. Тя го порази като гръм. Там, застанала на вратата с ироничен поглед, чакащ отговор и също толкова знаещ, че няма да го получи. Тя ли бе наистина? Тази същата, изчезналото мило момиче със сламена коса и мила усмивка? Или това, което стоеше там под рамката, бе нейно превъплащение- саркастично, питащо, търсещо...

   Въпросът и начинът, по който го зададе- на глед простовати, нормални въпроси, че колко смелост се иска за това? Черните ѝ очи се забиваха в неговите океански всеки път, когато прехвърлеше погледа си върху него, ала разбиваха скалите на зениците му, което до сега никой не беше правил. А тя достигна направо до сърцето му. Той потрепна. Но не изпускаше и Снежана. На нея не знаеше как да реагира. Сякаш той бе нароченият- длъжният да ѝ отговори. Луминисцентната светлина допълваше злокобните, запалени и подклаждани с яд очи, които въпреки всичко не можеха да прикрият страха си. Страх дали тя е онази същата, която те казват, че е- изчезналото момиче там, на телевизора.

   Двамата наистина не знаеха как да реагират. Ставащото би трябвало да ги зарадва, но нещо в нея ги плашеше и това не беше белегът, а изпитателният поглед, с който тя разцепваше тишината...

   - Приличам ли на нея?- със зловещо спокойствие каза Дани- Приличам ли на тази от картинката- там, цветната отгоре в кутията? Изглежда ми твърде красива и мила. Аз ли съм това? Неее- съмнявам се... Те продължаваха да мълчат- Някой от вас ще каже ли нещо или ще ме зяпате така? Или да си покрия лицето, че да не се стряскате на сън?- отговор отново не последва и тя се извъртя към коридора.

   - Почакай! Моля те!- сякаш без сила останал каза Орлин, преглъщайки тежко- Как?... Ммм... как дойде до тук?

   - Ами ей така, с тия двата крака.

   - Знаеш ли къде си?

 - Може да съм безпаметна, но не съм луда! Точно в момента съм пред празните погледи на полицаите от управлението в Смолян, или греша?- и все пак по тези погледи разбираше, че наистина видът и държанието ѝ, ги караха да си мислят или правят изводи за леки психически отклонения в мозъчната пътека.

   - А как знаеш това?

   - Ти ми кажи, господин полицай!

   - Добре, но кое те доведе при нас?- включи се и Снежана.

   - Там казват- посочи телевизора- че полицията ме търси и ето на- тук съм!

   - Значи все пак се припознаваш в снимката?- Страхилов започна да добива кураж.

   - С вашата реакция, Вие го потвърдихте.

   - Какво се е случило с теб, Даника?- попита Александрова.

   - Ето- назовахте ме с нейното име. Аз го разбрах от един изключително мил човек- бил ме видял така- на екрана.

   - А ти как се озова при него?- продължи Снежана, Дани изпуфтя.

   - Нека започнем отначало! Моля те, седни!- и Орлин ѝ поднесе стол.

   - Както кажеш... Скръсти ръце и се облегна назад- Събудих се в гората...

  - Кога?- с нервно любопитство я прекъсна инспекторката, Дани я сряза с поглед, а Орлин ѝ подсказа със същия такъв да се овладее.

   - Преди две нощи. Бях и близо до пътя и тръгнах. Тръгнах надолу- върви се по-лесно.

   - А как се озова там?- продължи Орлин с въпросите.

   - Не знам?

   - Не помниш ли какво се е случило преди това?

   - Не си спомням абсолютно нищо... и никого преди това!- ледено отвърна Даника.

   - А кой е човекът, когото спомена по-рано?

   - Казва се Никола и свири прекрасно на цигулка. Когато разбрах, че съм в града, просто кривнах на някъде и тази някаква уличка ме отведе с музиката си при него. Не ми задаваше въпроси и не се страхуваше от мен и от вида ми както вие сега. И ме гледаше в очите, а не ги избягваше. Той ме нарече с това име! Хареса ми... А дали е мое- вие може би ще кажете, но и да не е-взимам го под наем- иронично се усмихна тя. Изправи се със свити в юмруци ръце на масата- Ако това е всичко, ще тръгвам... И ако някога разберете, моля Ви обяснете ми как тази красавица от стената, се е превърнала в това чудовище сега пред вас, като твърдите, че е същият човек?- и излезе. Орлин изхвърча след нея.

   - Почакай! Спри, моля те!- трудно се оказа да я настигне, някак си мигновено изхвърча тя, но когато го направи, я хвана за китката, тя се обърна. Орлин хвана и другата ѝ ръка. Дани се разтрепери. Отново падна пелена пред очите ѝ. Той го усети и я пусна, но тя остана така, вдървена.

Не се страхувай! Наистина искам да ти помогна- отново ѝ причерня. Не крий себе си, зад грубостта си!- силите в тялото ѝ рязко се изпариха и тя се свлече в ръцете му.

   - Кажи ми... прошепна тя... Кажи ми кой... и загуби съзнание. Орлин я грабна и извика през коридора:

   - Снежана, отиваме в болницата!- връхната дреха се беше поотворила- множество белези на рани от дълбоки прорези. Гледката беше потресаваща- нащърбени крайчета, оплетени в плитки на местата където се случваше да се пресекат- груби съшивки върху нежната ѝ копринена кожа. Очите му се напълниха.

   - Момент! Идвам и аз!- настигна го, видя я и допълни- Обадиха ми се от там- баща ѝ е починал...

   - Какво се е случило с теб, момиче?...

   Качиха се в патрулката и надуха сирените. Снежана беше на задната седалка с нея. Тя не помръдваше. Орлин не сваляше крака си от педала на газта. След нямаше и пет минути, вече бяха пред входа на спешното. Той излезе, Снежана също, за да може Орлин да я поеме в ръцете си. През това време, явно вече видели колата, от врата излязоха фелдшер и лекар.

   - Какво се е случило с нея?- попита лекарят.

   - Надявам се Вие да можете да ни кажете- тя просто припадна- каза Орлин задъхан.

   - Ааа... белезите?

   - Не знам докторе, и за тях ще Ви помоля да ми кажете нещо повече, когато е възможно разбира се, но това момиче е жертва на отвличане.

   - Добре, значи пълен и щателен преглед! Карай я, Иванов!- каза той на фелдшера.

   - Почакайте малко, спря той за момент! Това момиче беше тук снощи!

   - Как така, Иванов?

   - Мотаеше се около ранените от катастрофата, която ни докараха- Орлин и Снежана силно се заинтригуваха, но напиращите въпроси оставаха за по-късно, защото я вкараха вътре.

   - Скоро ще получите своята информация!- каза докторът и влезе вътре.

   - Дай да вземем по едно кафе!- каза Снежана- И без това приличаме на оръфляци. Не сме спали, не сме се прибирали. Дай докато чакаме, да изпием по едно там на пейката!- Орлин кимна. Седнаха там, той си запали цигара.

   - Какво мислиш за всичко това?- попита той.

   - Много неща.

   - Добре, ще караме подред. Смяташ ли, че момчетата имат нещо общо?

 - Не, не смятам!- категорично отвърна тя. Знам, че загубата на време в паметта на Слави те притеснява, но съм сигурна, че си има своето обяснение.

   - Никого не обвинявам, Александрова. Напротив- радвам се, че сме на едно мнение. Двамата са свършили изключително добра работа, а едва ли щяха да се постараят толкова, ако някой имаше нещо общо... Освен разбира се, ако не са майстори на абсолютната заблуда, в което се съмнявам, защото и двамата държат прекалено много на нея.

   - А какво мислиш за баба Нада?

   - Странна жена. И ми се струва, че знае много повече, отколкото казва и показва. Знаеш ли- дори преди да разбера името ѝ, за момент реших, че бележките- онези другите са от нея.

   - И на мен ми мина през ума. Така или иначе, с нея ще говорим. Ще им кажем ли за нея?

   - Не още! Нека първо да видим какво ще ни кажат! Причината за психическият ѝ срив, ми е много любопитна. И двамата споменаха майка ѝ.

   - Смяташ, че тя е може би жената, която трябва да намериш, според твоя таен обожател?

   - Ами ти?

   - Всичко е възможно. Лошото е, че няма нищо сигурно. И загубихме човека, който можеше да ни помогне.

   - Ще ѝ кажем ли за него? Ще ѝ кажем ли за баща ѝ?

   - Тя не помни нищо, Орлине! Как ще ѝ помогнем с тази новина?

   - Не знам, Снежана! Наистина не зная как да постъпим. С това момиче се е случило нещо ужасно, а може да разчитаме само на евентуално явили се болезнени спомени в главата ѝ. А това, че снощи е била тук. Трябва да говоря с това момче, фелдшера.

   Изминаха малко повече от два часа. Орлин се обади на Андрей, за да го помоли да останат още един ден в града. Защото може би разговорът с тях нямаше да е възможен днес.

   Това момиче, така появило се изведнъж, наистина възбуди любопитството му. Начинът по който говореха местните за нея и всеки, който я познава, когато бяха там, наистина го впечатли. Две села, обединени заедно, за да намерят и помогнат на един човек. Колко често се случва това в сегашните времена? Те наистина я обичаха... всички. А тези абаносови въглени, зяпнали го на вратата? Това мило момиче, за което му разказваха, не стоеше пред него. Но пък очите никога не лъжат- тя беше! Но коя беше тя?...

   Лекарят излезе и ги повика. Влязоха вътре и застанаха до регистратурата.

   - Какво има, докторе?- нетърпеливо попита Орлин.

   - Не съм сигурен, че знам как да започна...

   - Нищо не спестявайте, докторе, моля Ви!- хвана го дружески Снежана за лакътя.

   - На медицински език, няма обяснение, как тя е жива. Раните ѝ разказват, че това е невъзможно. Ударите са нанесени от нож, назъбен в края си и с голяма сила- много дълбоко навътре е влизало острието. Четири са само прободните рани в областта на сърцето. А всички общо са над трийсет- глава, гърди, корем, крака, ръце, лице- нищо не е пощадено. И не са повърхностни. Всички са дълбоки, с изключение на една- лицето и то явно е било финалният щрих в кървавата му картина- дори на докторът му беше трудно да говори. И това не е всичко. Била е изнасилена... изключително жестоко. Наистина главата не ми побира колко злоба се събира в човешката душа. Още по-травмиращото е, че половият контакт е бил първи за нея. Как е оцеляла- възхитително е наистина. Как всички тези рани са се затворили и самоизлекували? И все пак- най-голямата от тях, ще се лекува тепърва- срязана душа в здраво тяло. Белезите ще останат и ще ѝ напомнят всеки ден. Раните са твърде дълбоки. Как се преживява такова нещо, господа полицаи? Какво наказание заслужава, човекът причинил ѝ всичко това?- Орлин сведе глава. Лекарят си пое дълбоко въздух- от мен, това е, а на вас- успех, защото тя го заслужава. Това момиче заслужава справедливост!- и си тръгна. Няколко секунди, двамата останаха безмълвни- А и още нещо- още двама мои колеги я разпознаха, поговорете с тях, защото това, което ще ви кажат, ще ви смае! Търсете доктор Тихомиров- детски хирург и доктор Далаклиев- кардиолог!- и влезе вътре.

   - Орлине!- побутна го Снежана- Влизай!- той все още беше като вцепенен. Дори не можеше да примигне. Тя го завлачи вътре.

   Първо се качиха в кардиологията и попитаха за доктор Далаклиев. Човекът се отзова почти веднага. Каза им за нея, макар да я беше видял само за секунди, когато е почукал на стъклото.

   - Това, което повече ме впечатли, беше човекът, който се опитахме да спасим- продължи докторът.

   - Какво имате предвид?- попита Снежана.

   - Не знам колко време тя е стояла там, но той реагира на нея. Когато отидохме, инфарктът вече беше масивен, а бе и втори. Беше протегнал вдървените си ръце към нея. Очите му щяха да изскочат от орбитите. Той я познаваше явно. Но успя да прошепне само „Дани“ или нещо такова.

   - Даника?- стрелна Орлин.

   - Възможно е- учудено отговори докторът. Аз може би я уплаших когато тропнах на прозореца. За съжаление, не успяхме да спасим човека. Съжалявам.

   - Този човек, Мирослав ли се казва?- попита Орлин.

   - Точно така!

 -  Тогава съжалявайте нея, защото това момиче- гласът му се разтрепери- там на прозореца, е негова дъщеря! Той я е видял- разпознал я е и болката, която го е изпълнила от видяното и как изглежда в момента самата тя... за съжаление, не е издържал на вълнението и е умрял. Тя беше отвлечена, докторе.

   - Не знаех, господин полицай.

   - И е тук сега- продължи Орлин.

   - Добре ли е?

   - Те първа ще стане ясно!- довърши Страхилов.

   - Благодарим Ви за помощта, докторе.

   - За нищо! Дано поне тя да се оправи!

   Отидоха при другия, като се качиха два етажа по-нагоре. Тук вече се наложи да го почакат, защото беше в операция. Излезе. Беше млад и определено изглеждаше амбициозен. Здрависа се с полицаите и седнаха в коридора.

   - Нямам много време, господа. Слушам ви!

   - Познавате ли това момиче?- попита Орлин и му показаха снимка.

   - След като малкият Филип ми я показа снощи по телевизията- да!

   - Но не сте я виждали тук в болницата?- каза Снежана.

   - Не, не съм! Но той- да! Малкият я нарече „моят ангел“.

   - Децата са искрени- продължи Снежана- имал е повод да го каже.

   - Да, имал е- спасила му е живота!- тук и двамата зяпнаха.

   - Как така? Какво се е случило.

   - Снощи имаше тежка катастрофа. Много тежко ранени, а за съжаление и жертви. Когато докараха Филип, той едвам дишаше. Костта на крачето му под коляното, беше излязла навън. Голяма рана в главата и счупени ребра, които притискаха и нараняваха сърцето. Не знам какво е направила тя, но когато отидох в операционната, той си стоеше кротко- жив и здрав, без капчица кръв по себе си, без драскотина и без спомен за болка.

   - Изумително!- прошепна Снежана.

   - Така е- каза лекарят- Ще ми се наистина да се запозная с нея.

   - Казва се Даника и е тук в болницата, в момента!- каза Орлин- И ако е в състояние, ще имате тази възможност. Поведението ѝ може да Ви се стори странно, но не обръщайте много внимание на това.

   - Добре, ако това е всичко, аз трябва да бягам при една малка принцеса, а след това ще отида при малко по-голямата.

   - Благодаря Ви, докторе, за всичко!- каза Страхилов и му стисна ръката, той тръгна.

   - Александрова, мисля че е време да се връщаме в управлението!

   Рядко се случваше, но този път колата се движеше бавно. Той се беше отпуснал на седалката и гледаше право напред. Снежана го наблюдаваше. Тя извади едно тефтерче и си записа нещо. Помълчаха си така по-дълго време, може би да се опитат да смелят цялата информация, която вече имаха, като се има предвид как до скоро изворът ѝ бе пресъхнал.

   - Когато се върнем и обработим записките, ще отскоча до общината.

   - Добре! Нямаш проблем!

   - Орлине... Тя е жива... Другите седем, може би също са!

  - Права си, така е! Може би и аз като теб трябва да бъда или поне да се опитам да съм малко оптимистично настроен!- останаха изненадани когато паркираха.

   - Изненадите днес нямат край, а?- каза Снежана. Баба Нада ги чакаше пред вратата.

   - Здравейте!- започна инспекторката.

   - Ами хай, здравейте, щом сте рекли.

   - Защо сте тук?

   - Казвам каквото имам и си бегувам.

   - Добре, качете се тогава!

   - Нема нужда! Аз празни думи не думам и бързичко ще си ви ги кажа. После правете кв‘от щете!- Снежана си пое дълбоко въздух, той продължи.

   - Казвай, бабо.

   - Седем капки кръв, осмата ще ги намери, ала вие намерете о̀ния, що посегна на нея.

   - Само на нея ли?

   - Само на нея... Другият с него е със следата на седем и с нейната- Орлин беше извадил телефона си и записваше, защото не беше убеден, че в момента разбира всичко.

   - Бабо, кой ще иска да я нарани?

   - Тоя дето гледа с четири очи- две облачни и две змийски. Единият е близо, другият далеч! Не бързай да косиш тревата с меч! Вярвай на сърцето си, защото чисто е като нейното, а ти пази детето си!- Снежана потрепера- О̀ния, който нея гони лани, преди безброй лета, две семки има- едната е бяла, другата черна. Намерите ли черната, ще намерите и дявола, що скрепил съюз и нарушил е с него. Пазете се! Пазете я! Тя оживя след прокървило начало на луна- наведе се към него и му прошепна- Съживи я, ти знаеш как! Тя ще отговори на всичките ти въпроси. Ирина близо е и скоро сама ще дойде при тебе и ще те потърси!- и се изправи, той остана наведен. Дръпна и Снежана за ревера на сакото- Държиш каквото трябва, стѝгни само до края. Нема да се плашиш, щото, той ще се опита, пази детето си кога гарга излита. Тя при тебе беше, извикай я пак! Тая ще е твоя знак!- и я пусна.

   - А сега ме оставете, път ми дайте, че ме свиват коленете. Иде дъж, вадете слънчобрани, защото той ще пари и старите, и нови рани. Ай със здраве и добра сполука, баба ви си тръгва сетне най от тука...

   - Ама как така? Пеша ли?- попита Орлин.

   - Я така, с крака! Вие мене нема спрете! Работата си свършете!

   - Орлине, за днес ми стига! Искам въздух! Отивам до общината.

   - Добре, Александрова, денят беше тежък! Тръгвай! Аз ще довърша тук!

   Той изчака известно време след като тя се изгуби зад ъгъла. Мислите тежаха в главата му, но най-много тежеше тази за нея. Подхвърли ключовете в ръката си, влезе в колата и не се замисли повече. Отиде в болницата, отиде при нея... и цяла нощ остана там.