Доктор Манолев разписваше своя седмичен работен график стриктно до час. Въпреки това изненадите в работа като неговата имаше всеки ден.  (В края на краищата нали за това са графиците.) Обаче за специалист врял и кипял в психиатрията  такова нещо, като изненада практически не съществуваше.

            Беше сряда. Любимият му ден. В сряда водеха от университета студенти но доктор Манолев вместо да се намуси от подобно задължение винаги се радваше. Прилагаше много интересен подход към тях. Първо ги канеше в кабинета си. Предлагаше им кафе, бонбони и изслушваше досадните им въпроси относно административното управление на психиатричната клиника в условията на националната криза в здравеопазването.  Отговаряше  търпеливо с много хумор и демонстрираше приятелско отношение до онзи момент в, който  студентите започваха да си мислят, колко е приятен и колко лесно ще си вземат изпита. После обаче той преминаваше към действие. Придобил някакви първоначални впечатления от групата той я разделяше на три. В първата слагаше безхарактерните малодушковци на които бе склонен да даде изпита. За него бе повече от ясно, че завършили никой от тях няма да се занимава нито с психиатрия, нито с психология. Тях  поверяваше на дежурната сестра и задача им бе да се смесят с разхождащите се из двора а след едночасов разговор с някой пациент да се опитат да познаят диагнозата му. Във втората група слагаше надувките и нахаканите. Тя отиваше при по-тежките случаи и нейната задача беше да се опитат да познаят методите на лечение и имената на поне три от използваните при лечението медикаменти. Самият доктор Манолев взимаше със себе си третата група. За нея избираше видимо интелигентните, както и повечето от красивите девойки. Тях водеше в стая с трима любими негови пациенти. Първият бе една многостранно развита и изключително интелигентна личност. Човекът можеше да свири на пиано, барабани и китара. През свободното си време четеше или пишеше, а преди да бъде настанен се бе занимавал с фотография. Една истинска енциклопедия на изкуствознанието с която самият доктор Манолев обожаваше да пие следобедното си кафе. За съжаление обаче той страдаше от хипертония, инсомния и някаква неясна за доктора невротичност. След криза на взаимоотношенията се беше опитал да убие ученическата си любов. Грозял го е затвор и щастието да бъде в клиниката дължеше единствено на адвоката си. Вторият случай бе по-тежък и за огромно съжаление на адвокатската колегия и семейството му, което не искаше да приеме фактите,  човекът бе наистина зле. Касаеше се за свръх нарцисизъм и сексуално разтройство съчетано със фанатична религиозност. Доктор Манолев не се изненада когато той счупи скалите на всичките му тестове за самооценка.  Интересен бе и третият в стаята. Родителите му бяха шофьори. Като дете той беше падал с колело три пъти, като след последния е бил два часа в безсъзнание. Падал е от мотор, но пък интересно бе, че никога не бе се блъскал с кола. Заради него смениха кръглите крушки със спираловидните енергоспестяващи и въобще целият персонал на клиниката положи усилия да крие всичко кръгло. Едно от последните неща, които стори доктора бе да влезе в кухнята с изричната заповед морковите в супата да не са на шайби а да се режат допълнително. Картофите и всичко останало, което може да прилича на кръг или на овал също. С една дума на горкичкия човечец не му се даваше нито леща, нито грах.

Именно тези тримата не само посрещаха избраните студенти, но и бяха любима  и предпочитана компания за доктора. Те  направиха клиниката известна защото заради инциденти предизвикани от тях и изтичане на вътрешна информация пресата гръмна със нелепите си заглавия:

„Доктор пречи на затварянето на психиатрия“

„Психиатрична клиника със странни методи на управление“

Интересни бяха и специализираните медицински издания:

„Лекуване на мания чрез философски беседи“

„Здрав, луд и недиагностициран в една стая – трудности и предизвикателства“

Пък какво оставаше за жълтите вестници:

„Доктор предпочита пациентите пред семейството си“

„Психиатър си пие кафето с пациенти“

И много други подобни, но пресата не беше всичко, защото преди два дена по телефона го бяха  потърсили от „Нова телевизиа“ с искането за  репортаж и интервю.

Доктор Манолев бе отговорил уклончиво пък и точно днес, когато очакваше студенти нямаше време да мисли за това.  Предстоеше му сериозна работа. Той мислеше точно за нея когато телефонът в кабинета му звънна. Беше охраната.

-          Ало докторе.

-          Да.

-          Инспектор от министерство на здравеопазването е тук

-          Покани го при мен.

Оказа се инспектор Тодоров с който Манолев се познаваше. Бяха се засичали на няколко кръгли маси относно реформата, а и бяха вечеряли заедно на два семинара.

          -Заповядайте – любезно го покани Манолев впрягайки всичките си умения по обаятелност.

-          Искате ли чай или кафе?

-          Благодаря ти, но може би само вода и между впрочем  може  на „ти“ докторе. Познава ме се.

Настанил се на един фотьойл Тодоров без заобикалки  започна да говори целта на посещението си.

-          Нещата в последно време ескалират малко повече от очакването – каза той.

-          Какво по конкретно имаш в предвид?

Тодоров малко се поотпусна във фотьойла и в характерния за политиците стил започна да говори дълго и със засукани фрази. Изрази опасенията на министерството от медийния шум около управляваната от доктора клиника. Заговори за финансови отчети, тристранна комисия, здравеопазване, нерентабилност и какво ли още не. Доктор Манолев внимателно го изслуша след което реши да перифразира.

-          С една дума искаш да ми кажеш, че медийния шум не се нрави на министерството и че точно той му пречи да затвори клиниката колкото се може по-скоро. Ами пациентите ми?

-          Правилно си разбрал Манолев, но не е само това. Току-що ги нарече пациентите ми.       Разбираш ли, че не е само министерството. От университета също дигат тупордия. Любимци си имал, не се прибираш у дома и предпочиташ тях. Пък и някакъв с някаква рядко срещана маниакалност си имал и си решил да го лекуваш чрез разговори. Настанил си го заедно със сексуален маниак и със симулант и...и въобще в последно време вършиш глупости.

Доктор Манолев първоначално пламна от гняв. Мразеше администрацията с нейните писарушки, които само дърдореха по телевизията и му размахваха пръст.  Като човек с високи професионални умения бързо се овладя и реши да не показва емоциите си, но в този момент той  не виждаше Тодоров. Хора, като него никога не биха отделили дори и пет минути за да разговарят с някой като Милен, Владемар или Явор. Разговорът с инспектора се превръщаше в нещо отвратително за доктора.  Сякаш Тодоров бе дошъл само за да му се накара и да му каже, че ако продължи да си върши работата по същия начин, клиниката ще бъде затворена много по-скоро от очакваното, а той позорно уволнен.

            Спасението от превърналия се вече в тягостно мъчение за д-р Манолев разговор дойде след нервно почукване на вратата. Човекът зад нея изглежда бързаше защото не дочака неговото „влез“ и директно нахлу в кабинета. Това бе истеричката от съседната на тримата му любимци стая, която изглежда не забеляза, че прекъсва разговор на високо равнище.

-          Докторе! Докторе! Бързо! Явор Отново го няма!

Манолев я погледна спокойно след, което  равно и бавно каза:

-          Намери старшата сестра и проверете в стаите на всички. Ако не го откриете, проверете в склада и кухнята, а ако и там го няма вижте да не би да липсва някоя количка.

-          Добре докторе – рече тя с една октава по-малко нервност и изхвърча навън, като остави вратата отворена.

-          Само това ли ще направиш? – попита Тодоров. - Имаш избягал пациент. Имаш ясно и добре разписани процедури, които трябва да спазваш в подобен случай. А ти? Ти ми пращаш пациент да търси пациент.

-          О, моля те – махна с ръка д-р Манолев - та това не е Ханибал Лектър. Това е...

-          Не ме интересува кой е.  Вече  видях и чух достатъчно. Тя каза, че не просто е избягал, а отново е избягал. Ще отнеса нещата директно до министъра. Смятайте се за пътници с твоята проклета клиника.

Едва набрал скорост обаче  Тодоров внезапно млъкна. Беше останал без думи от реакцията на  Манолев, който сякаш бе спрял да го слуша.  Докторът  гледаше през прозореца а на лицето му бавно и тържествено разцъфна усмивка. От двора се носеха странни звуци.

 „Брррррр.....вввввв.....бррр...!“

-          Мамка му! – подскочи инспектора. – Какво е това?

Доктора обаче не му отговори а просто се хилеше и слушаше. Реакцията му като че ли успокои инспектора, който  също се заслуша.

„Вввввв...бррр...вввв“

За около половин минута двамата гледаха и слушаха случващото се навън. Точно то накара инспекторът да се сети за внука си и то в онези моменти в, които малкият  подхващаше  да си играе с автомобилчета.  След малко той погледна доктора.  На лицето на последния се бе настанило изражението на родител наблюдаващ играещото си дете. След малко Манолев каза:

-          Ей сега ща забие рязко втора.

 „....брбрбрбррррррррррр.......Пввввввв.....“

Инспекторът не можеше да откъсне очи от сцената на двора и не усети когато  доктор Манолев стигна до бюрото си, вдигна телефона и каза:

-          Спри търсенето. Той е на двора.  Какво? Не, определено не. Поне за половин час го оставете.  Какво? Да, отново с тази на Недялко. Изпратете незабавно двама души при него.

След като затвори  той усети въпросителния поглед на инспектора и каза:

-          Не можеш да си представиш в каква криза може да изпадне един старец, ако някой му гепи инвалидната количка.  А всъщност Недялко отдавна няма нужда от нея.