10.11.2014 г., 23:12 ч.

Дано е събота 

  Проза » Разкази
806 0 1
8 мин за четене

Събуди се с притеснителната мисъл "дано е събота", понеже инстинктивно усещаше, че закъснява за някъде, въпреки че беше толкова сънен, че не беше сигурен кой е и на кой свят е. Беше сигурен обаче, че закъснява, понеже имаше смътен спомен, че многократно беше натискал Снууз насън. Погледна телефона си и установи, че за малко му се е разминало да е събота - беше сряда и беше проспал времето за закуска... всъщност времето за каквито и да е сутрешни екстри. Закри очи с ръка и започна да потъва в блатото на брутална дилема. Надигна се, за да погледне през прозореца - прекрасен пролетен ден... ужас, някакъв дъжд да ръмеше поне, за да има някакво оправдание... Изпъшка драматично, стана, облече набързо дрехите, които беше разхвърлял наоколо преди да си легне и директно излезе.

Стигна до автобусната спирка, седна и загледа асфалта с дълбок и изпразнен от мисъл поглед - приличаше на нещо между медитиращ монах и лоботомиран пациент. Всъщност беше обикновен десетокласник. Разроши косата си. Тя и преди това си беше рошава, но беше важно да е рошава по негов избор. Не му се занимаваше да се сресва, нито да си прави прически. Защо да се занимава? Христина и така си го харесваше. Усмихна се замечтано. Покрай спирката минаваше Светослав.

- Абе, ти пак ли ще ходиш пеша?
- Здравей! Да, малко да се раздвижа, а и виж каква приятна пролетна сутрин е - само за разходка! - Отвърна ентусиазирано Светослав с усмивка на уста.
- Ти си ненормален, бе, има двайсе минути ходене пеша до даскало, ае с автобуса.
- Не, не, ще се разходя. До после!

Остана загледан в бодро крачещият си смахнат съученик известно време. Откъде имаше толкова енергия и ентусиазъм тоя човек беше пълна мистерия.

Чака още 30 минути, докато автобусът благоволи да дойде. Качи се и се заоглежда за свободно място без да вижда хората. Хареса си място до прозореца и веднага се струполи отгоре му с целия финес, на който беше способен. Внимаваше как прави всичко, понеже имаше чувството, че някой постоянно наблюдава всяко негово движение и го дебне кога ще се издъни, за да му натрие носа. Погледна през прозореца. Видя асфалта, който отново копнееше за дълбокия му поглед и верен на себе си не го разочарова, а го дари с цялото си внимание. Изобщо не усети как е минало времето и кога е дошла спирката му. Слизайки се зачуди за какво всъщност си е мислил по време на пътя. Не можа да си спомни в първите 15 секунди. По принцип, ако нямаше успех след 15 секунди опит да се сети за нещо, с разбиране и съчувствие към себе си решаваше, че информацията просто е безвъзвратно изгубена във водовъртежа на вселената и се отказваше да се опитва да я възстанови. Или нещо грабваше вниманието му и изобщо забравяше, че се отпитва да си спомни нещо.

Слезе и се огледа. Беше пред университета. Лятното слънце грееше неумолимо и бе превърнало всичко в една голяма фурна. Пооправи добре пригладената си прическа. Вече се сресваше, понеже асистенката по аналитична геометрия явно имаше лично отношение към небрежния му стил и постоянно го караше да прави разни неща с вектори на дъската. След като започна да се сресва и да се облича прилично, натрапчивото й внимание изчезна. А с Христина и без това се бяха разделили след като завършиха гимназията. Беше му писнало само да го занимава с драмите си. Имаше си по-важни неща за вършене от нейните любовни глупости. Все пак не е той виновен, че тя има прекалено много свободно време и вместо да върши нещо ползотворно, се чуди какъв проблем във връзката им да измисли!

Завлачи се към университета. Беше стигнал навреме за четвъртата от пет лекции, което правеше денят успешен. Като се има предвид, че си беше легнал в 5, беше горд със себе си, че изобщо е стигнал до университета. След като поспа в двете лекции, остана да се види с Ива и да поиграят карти с двама колегите на една пейка пред сградата. На съседната пейка бяха Светослав и няколко човека от групата му - учеха за изпита, който беше другата сряда. Имаше цяла седмица, а тъпаците бяха седнали още отсега да учат. Така е, като им трябва повече време, за да научат материала. Освен това имаше цял уийкенд, ако толкова им трябва да учат - по-ефективно е сега да се радват на хубавия летен ден, а тогава да седнат да учат. Много беше важно нещата да се правят ефективно и по най-добрия начин. Иначе няма смисъл изобщо да се правят, понеже човек само си губи времето!

- Тия ако се научат да преписват, ще изпаднат в екзистенциална криза, понеже няма да знаят какво да правят по цял ден! - Ива изпадна в бурен смях от шегата му. Почувства се доволен от себе си.

Смрачи се и се прибраха. Заседна на компютъра. По някое време майка му се появи с новината, че вечерята е сервирана. Отвърна й, че ще яде по-късно, без да откъсва поглед от монитора. Гледаше го със същия класически поглед, с който обичаше да гледа и асфалта. Чакаше да стане поне 3-4 часа, за да му се доспи до толкова, че като легне, директно да заспи. Ако си легнеше по-рано, само се въртеше и изобщо не можеше да заспи. Зачуди се откога е така. Май откакто се разделиха с Христина. Реши да не задълбава в анализи по проблема и се сети за Ива. Молеше се да станат нещата с нея, без да знае на кого.

Едва успя да се събуди на другата сутрин. Навън валеше бесен дъжд. Облече панталона и ризата и излезе за работа. Да мрази сутрините беше едно от много малкото неща, които вършеше с искрен ентусиазъм, а гадният есенен дъжд, придружен от най-добрия му приятел - студения вятър - му късаха вече съвсем слабите нерви. Беше сънувал Ива. Мразеше да я сънува, а често се случваше от както го беше зарязала. Не искала да е с човек, който само пуши трева и цикли пред компютъра. Много й разбира главата на нея... Толкова пъти се беше опитвал да й обясни колко са яки и важни триповете, как разгръщат съзнанието и въображението му и как му помагат да израства духовно, а тя си повтаряше едно й също - наркотиците били вредни и ти съсипвали живота без изобщо да разбереш. Като записана на лента. Какво да направи, като е ограничено момичето и се оставя да я лъжат. И това се опита да й обясни - как родителите й я лъжат и ограничават за толкова неща и че установяват контрол над личността й. Много е важно никой да няма контрол над личността ти. За нейно добро го правели. Много й разбира главата...

Стигна до автобусната спирка, седна и се заоглежда наоколо. Асфалтът вече му беше омръзнал, а и беше прекалено нервен, за да гледа в една точка. През няколко минути ставаше, обикаляше малко и се връщаше, за да седне отново. Автобусът не идваше... пак щеше да закъснее за работа. Измежду цялото киснене пред компютъра се беше понаучил да прави сайтове и си беше намерил работа. Нещата, които учеше в университета нямаха никакъв смисъл и никакво практическо приложение, а на работа се изкарваха пари, което беше най-важното всъщност. Затова се отписа след първи курс, не заради невзетите изпити. Беше изключително горд, че е измамил системата и се е изучил сам. Освен, че беше важно никой да не установява контрол над личността ти, също беше много важно да не си зависим от никого и винаги да се оправяш сам.

Покрай спирката с бодра крачка минаваше Светослав. Въпреки че носеше чадър, целите му крачоли бяха мокри от дъжда. Сигурно заради ентусиазма, с който крачи смело напред. Или защото с чадъра му беше по-важно да пази раницата си вместо себе си. Но Светослав си беше с ведра и усмихната физиономия и вървеше устремен към бъдещето си. Нещо в тоя човек искрено го смущаваше.

- Светославе, няма ли да хванеш автобуса в тоя дъжд?
- А, здравей! Защо да го хващам тоя автобус? Виж как хубаво вали, само за разходка е!
- Как ще отидеш на работа целия вир вода, бе, човек? А и виж какво езеро е станало на долната улица, сигурно шахтата се е запушила... как ще минеш от там? - Поглед изпълнен с недоумение допълваше уместните въпроси.
- Тия локви ще ги прешляпам с кеф! Хаха А аз иначе си нося резервни дрехи и обувки в раницата. Айде, довиждане!

Шах и мат... Резервни дрехи и обувки си носел?! Нещо безкрайно го смущаваше в тоя човек. Разходките на Светослав, му се виждаха като напълно излишни и като пълна идиотщина и въпреки това човекът винаги беше ухилен до уши и явно беше щастлив. Дали той не бъркаше някъде? Какво има да бърка пък, като с автобуса е толкова по-лесно и удобно? Видя, че автобусът пристига и мисълта си замина. Качи се, седна на любимото място до прозореца и си пусна музика от телефона. Вече винаги си пускаше музика, за да го разсейва, докато пътува - да може да си гледа по-спокойно асфалта, докато му дъндани нещо в главата и да не усети кога е стигнал.

Стигна до работа. Направи си кафе и седна пред компютъра. Прозя се унило и погледна часовника - беше 17:25. Изобщо не беше усетил кога беше минало времето. Реши направо да си тръгва. То където и 25, там и 18:00. И без това не беше свършил нищо цял ден, да няма в последния половин час да седне да работи... и утре е ден. Изключи компютъра и без да казва чао на колегите си тръгна.

Стигна до автобусната спирка, седна и се заоглежда нервно наоколо. Тихо и спокойно валеше сняг. Спомни си за сутринта, в която Светослав безстрашно се беше борил с дъжда и локвите. Зачуди се дали да не пробва веднъж и той да не хваща автобуса, а да се разходи. Не виждаше много смисъл в идеята, а и се притесни дали няма да се изгуби, ако се опита да се прибере пеша... а и в тоя сняг и студ най-много да се разболее. Докато се чудеше, автобусът дойде, а той по навик си забрави мисълта, качи се, седна до прозореца и си сложи слушалките.

© Проблематичност Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Да си забравиш мисълта по навик... И всички дни в еднакво облекло... Без разлика от вчера, днес и утре. Една дефектна версия живот.
    Поздравления!
Предложения
: ??:??