3.03.2022 г., 9:20 ч.

 Доброто - продължение "Семенца" 

  Проза » Приказки и произведения за деца
880 1 6
Произведение от няколко части « към първа част
9 мин за четене

Доброто

Никак не му се ставаше на Митко сутринта за детската градина. Много пъти през нощта се събужда и светва нощната лампа. Сънува, че се превръща в дракона, който побеждава безсмъртния воин (герои от играта, с която се събуждаше и заспиваше – толкова много я обичаше, че сякаш живееше в нея).

Майка му закъсняваше за работа и се наложи да го приготви баща му. А той беше строг и никак не понасяше хленчене и мотаене при обличането. Митко влезе в групата сърдит, дори не поздрави госпожата. Децата си играеха. Огледа намусено стаята. Момиченцата се бяха събрали до шкафа с куклите, не им обърна никакво внимание. Мина покрай Жоро и Ванко, които  рисуваха и с големи крачки се насочи към Виктор. Блъсна го и дръпна полицейската кола от ръцете му. Детето падна и заплака.

  • Митко – извика госпожа Иванова – може ли още с пристигането си да разплакваш другарчетата си?! Подай ръка на Вики и му се извини.

„Да не съм бебе, че да се извинявам – помисли си Митко – аз съм непобедим воин.“ Обърна гръб на Виктор и отиде до прозореца. Всички опити на учителката да накара Митко да се извини, останаха напразни. Предиобед цялата група излезе на двора. Слънчевият ден правеше игрите на децата още по-забавни и шумни. Няколко момченца от групата играеха футбол. Прииска му се на Митко да се включи, но щом ги приближи, Виктор грабна топката и вкупом се втурнаха към госпожата:

  • Госпожо, кажете му да се маха...
  • Деца, не бива така...
  • Но, госпожо, той само се бие и ни разваля играта.
  • Добре, ще поговоря с Митко, а вие отивайте. Ела, дете – понече да го погали, но Митко се дръпна. – Защо се държиш така с другарчетата си, моето момче? Никой не иска...
  • Притрябвали са ми. Имам си други приятели. И без това не ми се играе на бебешките им игри – обърна се и тръгна към оградата.

Намери си пръчка и започна да се сражава с близкото дърво.

Симона, единствена от групата, която никак не се страхуваше от Митко, видя от люлката ожесточените удари по дървото и скочи. Вродената жал към растенията и животните сви сърчицето ѝ. Затича се и му извика:

  • Спри! Какво ти е сторило дървото? Не разбираш ли, че го боли?

Митко се извърна изненадан:

  • Хах, ми то е дърво.
  • Но е живо.
  • Махай се – замахна с пръчката, но Мони застана пред него и прегърна дървото.

В този момент госпожа Иванова извика на децата да се строят, защото беше време за обяд. Митко хвърли пръчката с яд и погледна Симона:

  • Ще си платиш, че попречи на великия воин да победи чудовището.
  • Ти си чудовище.
  • И тъпото дърво ще си плати. Ще го изгоря.
  • Да не си посмял!

***

Дървото потръпна уплашено от чутото и разказа случката на корена си. Тревожната вест хукна под земята и само след няколко часа достигна кестеновите листа. Веднага беше записана в тетрадката на едно от папагалчетата, а малко по-късно съобщена на Феите. Още докато слушаха историята около масичката сърце, прекрасната корона на Фея Доброта, украсена с всякакви жълти цветя, започна да трепти като жива. Нямаше никакво съмнение, че момченцето Митко се нуждае от нейно семенце-чудо.

Предстоеше изпращане на Чудеса към света на хората. Разказах ви, мили деца, как се случва това.

Снежнобяло гълъбче взе внимателно семенцето за Митко и кацна върху ръката на Фея Доброта. Тя прошепна на Чудото вълшебните думички за момченцето, целуна нежно гълъбчето и го изпрати към детска градина „Щурче“.

***

И тази нощ беше неспокойна за Митко. Сънува непобедимия воин. Въоръжаваше го с най-добрите оръжия, но преди още да ги използва биваше позорно победен от огнените пламъци на чудовището и се превръщаше в обикновен дракон от армията на Огнедишащия. Събуди се потен и разтреперен. Въздъхна, когато разбра, че е било само сън. Тихичко влезе в кухнята и пи вода. Погледна през прозореца, лек ветрец поклащаше клоните на близкото дърво. Заприлича му на великан, който размахва заплашително огромните си ръце. Изплаши се. Изтича в стаята си, легна и се зави през глава.  Спомни си думите на Симона, че дърветата са живи. Представи си как всички дървета стават огромни и разрушават града. Потръпна от страх. Сети се и за заплахата, че ще изгори дървото в двора на детската градина. „Да – помисли си – още утре ще поваля един враг“. Стана без да светва. Взе кибрит от шкафа и бързо го прибра в раницата си.

На сутринта по пътя за градината Митко внимателно оглеждаше дърветата – никак не му приличаха на призраци и великани, но беше решен да запали дървото.

Изненада се госпожа Иванова, странно кротък и мълчалив беше Митко. Изправен до прозореца, той внимателно оглеждаше двора и никак не се интересуваше от децата в групата.

Докато се преобуваха, за да излязат навън, Митко се огледа, взе кибрита и бързо го пъхна в джобчето на панталона си. Поседя на пейката, докато се убеди че никой не го гледа и бавно се запъти към дървото. Симона не го изпускаше от поглед, макар да играеше с няколко деца на пясъчника. Огледа двора, всеки си играеше с някого и ѝ дожаля за Митко, че е сам. Изправи се, изтупа пясъка от рокличката си и въздъхна шумно.

  • Какво има Мони, нова игра ли измисли – попита Миленка, най-добрата ѝ приятелка.

Децата в пясъчника спряха строежа на замъка и погледнаха към Симона.

  • Не. Мисля, че Митко не е лошо момче, ако...
  • Да бе – обади се Гошко.
  • Побойник е – изправи се и Лиза.
  • И все сърдит – намеси се Ники.
  • И защо е такъв? – попита Мони.

Замислиха се децата.

  • Може да има лош баща? – предположи Лиза. – Гледах един филм...
  • Може да нямат пари – прекъсна я Ники. – Без пари, хората се карат в къщи.
  • Или защото няма приятели и няма с кого да си играе – каза Виктор, който беше на люлката, но се заслуша в разговора им.

Симона отново въздъхна и погледна всяко от децата:

                                        - Ами, ако са всички тези неща? Представяте ли си колко му е трудно.

  • Ами да каже, той само мълчи – обади се Виктор.
  • Може да се срамува – предположи Симона.
  • Или да го е страх, че ще му се подиграваме – каза Лиза.
  • Не знам за вас, но аз мисля да му стана приятелка и да съм добра с него, и да не му обръщам внимание, когато е сърдит – решително заяви Мони.
  • И когато се бие ли? – попита Виктор и скочи от люлката.
  • Може да спре да се бие, ако всички сме любезни – отговори му Симона.

Бялото гълъбче кръжеше над детската градина, в очакване. Когато малчуганите се появиха, кацна на уплашеното дърво и зачака.

  • Ето го, идва насам – затрептяха листата.
  • Успокой се – милна го с крилца гълъбко и литна към момченцето.

Митко видя птицата още когато се спускаше от дървото и спря. Никога не беше виждал чисто бял гълъб, освен в книжките. Летеше бързо и точно срещу него. Помисли си, че ще го нападне и вдигна ръце да се защити. Усети докосването от крилата му. В този момент пратеникът на Фея Доброта пусна семенцето върху главата на момченцето и отлетя. А семенцето се превърна в малка жълта капчица, която нежно попи в кожата и бързо стигна до сърцето на детенцето. А то, сърцето на Митко, развълнувано затуптя и като песен заповтаря вълшебните думички, изпратени му с Чудото:

„Прави добро, добро прави! Добър е светът и ти си добър! Прави добро, добро прави! Доброто е Чудо вълшебно, вълшебство чудно е доброто!“

Митко усети нежната топлинка, която изпълни тялото му. Отвори стиснатите от страха очички и сякаш за първи път видя света. Намигащото слънчице, помахващите за поздрав клони на дърветата. Чу веселието на децата в игрите им и усети радост, радост, радост... толкова голяма радост. Усмихна се и му се прииска да стори нещо, нещо много хубаво за всички, които познава. Да ги зарадва с нещо добро, толкова добро, че да са щастливи.

След този ден, Митко се преобрази. Страшната игра, през която гледаше света доскоро, вече никак не му беше интересна. Беше зает с по-важни неща. Например, да огради с камъчета мравуняка в двора на детската градина, за да не го настъпи някое дете – мравчиците са толкова мили и работливи малки същества. Или внимателно да повдигне стебълцата на цветенцата покрай пътечката в парка, пак по същата причина (да не бъдат стъпкани). Или да извади някоя буболечка от локва след дъжд. Или охлювче да премести от пътя в градинката, за да не го прегази кола. Или да нарони бисквитка на вечно гладните врабчета. Или да измъкне от хладилника салам, за да нахрани бездомните котета до блока. Или... толкова много неща могат да се направят от Доброто, за Доброто и с Доброто.

Е, децата от групата не се довериха съвсем лесно на Митко, но с примера, който им даде, Симонка ги насърчи.  Поздравяваше го веднага щом влезе в стаята, питаше го как е, отстъпваше му десерта си, помагаше му за апликациите... И още преди есента да нашари дърветата, всички бяха приятели с Митко. Всички искаха да участва в техните игри – и момченцата, и момиченцата. 

Това е историята за Чудото на Фея Доброта и момченцето Митко, деца. Усмихвате се. Повярвайте ми и аз се усмихвам, докато ви я разказвам.

„Прави добро, добро прави! Добър е светът и ти си добър! Прави добро, добро прави! Доброто е Чудо вълшебно, вълшебство чудно е доброто!“

» следваща част...

© Силвия Райчева Сеймира Дони Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??