Дом
Знаете ли какво е дом за една котка? Вероятно смятате, че може да бъде и кашон. Само че кашонът не е дом. Кашонът би могъл да бъде подслон. Както и някой таван, мазе, изоставена къща. Дом не е и територията, която си отвоювал от други котки.
Аз се родих в мазето на добри хора. Те хранеха майка ми, мен и братчетата и сестричетата с някакви попари. Мама беше сива котка. От братчета и сестричета имаше бели с черно, сивички и шаренки. Само аз бях абсолютно черен. За това ми казваха Черньо. Стопанката казваше, че приличам на баща си. Помня, когато бях съвсем малък, в двора понякога идваше един черен котарак. Нашата стопанка го гонеше, защото се опасяваше да не ни нарани. Мен не ме беше страх от него. Беше красив, силен, често се биеше с другите големи котараци, но мен само ме наблюдаваше докато си играя с другите котета. Тогава смятах, че това е моят дом и винаги ще бъде така.
Оказа се, че съм се объркал. Дворът стана тесен за толкова котки. Някак негласно се разбрахме кой да остане и кой да потърси дом. Аз бях от тези които трябваше да си потърсят свой собствен. Тръгнах на юг. И там си харесах един двор с къща, стопанка и куче. Тя беше млада и симпатична. Радваше ми се, искаше да ме гали. Прие ме в голямата къща, където беше топло и сигурно. Казваше ми Чери. А голямото куче в двора го наричаше Чарли. Хранеше и много други котки в определен час. Изнасяше една голяма тенджера с храна и изсипваше и кой каквото можеше да докопа от котките - ядеше. Само мен ме пускаше в голямата къща и ми сипваше в отделна купичка.
Чарли беше добряк. Не знам от мен ли имаше респект или от стопанката, а може би от големия черен котарак, който от време на време посещаваше двора, но никога не ме е гонил. Аз бях спокоен в негово присъствие, и че няма други котки да влизат в двора и да се опитват да ми отнемат територията.
Свикнах там и домът ми, той ми харесваше много повече от първия. Стопанката беше мила, хранеше ме обилно, а на нея коремът ù ставаше все по-голям и по-голям...
Докато един ден в къщата се появи нещо непознато за мен. Оказа се, че е малко човешко същество. Аз всъщност нямах нищо против да деля с него храната си, тъй като тя беше абсолютно достатъчна, но изглежда стопанката ми не го разбираше това нещо и реши че няма място за мен вече в тази къща.
Като се замисля, едва ли е било заради храната тъй като тя продължи да ме храни, само че на двора, заедно с другите котки.
Спря да ме пуска вътре. Можех да спя в двора при Чарли, но на мен ми липсваше леглото, одеялото, възглавницата, корема на стопанката, нейните ръце, които ме галеха.
Ако ме питате как съм се чувствал - чувствах се обиден. Че ме замениха с някакво човешко същество без козина, за което никак не съм убеден, че дори можеше да им лови мишките по двора и мазето, както правех аз. И ми отнеха дома.
Обидно е. Повярвайте – обидно е. Затова реших че трябва да намеря друг дом, където ще ме оценят по достойнство. Един ден, една Жена мина покрай нашия двор и търсеше големия черен котарак. Той беше престанал да идва при нас. Жената беше разстроена и питаше моята стопанка дали го е виждала, говореха си доста време, а тогава аз дочух, че аз най-вероятно съм син на големия черен котарак, който издирваха.
Чувайки това в следващите дни у мен се зароди една идея. Да намеря тази Жена. Аз имах нужда от дом за зимата, където да се чувствам спокоен, защитен и обичан, а тя очевидно имаше нужда от черен котарак.
Беше дошла от север, затова тръгнах да я търся в тази посока. Оказа се не чак толкова трудно. Един ден докато бях на лов за полски мишки я видях с едно бяло куче.
Последвах ги тайно. Кучето ми се видя безопасно, дружелюбно и не агресивно към котки. Дворът голям, къщата също.
Почнах честичко да се промъквам и да ги наблюдавам тайно.
Имаха си ритуали. Всеки ден ходеха на разходка. Очевидно бе, че Жената много обича кучето. Може би толкова е обичала и котарака си, който е изчезнал. Или поне на мен ми се прииска да е било така. Затова един ден реших да и се покажа от близо. Нищо лично. Просто типичното за котките любопитство, което непрестанно ме подтикваше да видя как ще реагира.
Честно да си призная, чисто по котешки бях поласкан от чистосърдечната радост, която бликна от нея, когато ме съзря. Веднага си помислих, че тази Жена или много обича котки, или с нещо и напомням на нейния изгубен котарак. Нахрани ме. Поиска да ме погали, но аз в началото не и дадох. Вярно е, че в нашето село повечето хора ме харесват и не мразят черните котки. Но съм виждал и други които като ме видят хващат сопата. Носят се легенди, че черните котки носим нещастие. Легенди са, не е вярно, но не знам защо някои хора вярват в това.
Почнах да ги посещавам всеки ден. Стори ми се, че и съпругът ѝ много ме хареса. Винаги ме хранеха. Галеха ме. Но не ме пускаха в къщата.
Въоръжих се с търпение. Бях възможно най-чаровното коте. Умилквах се в краката им. Позволявах им да ме галят. Показвах им, че те са много по-важни за мен от храната, с която ме хранят. И това беше истина. Аз и днес мога да се храня при старата стопанка. Но не искам! Обиден съм!
И така с повечко търпение, за около две седмици, освен двора и къщата беше превзета и отвътре. Тя е топла, уютна, винаги има достатъчно храна и си имам хора, на които да позволявам да ме обичат. Е, вече не съм Чери, а Милко. Защото много се умилквам в краката им. Но това е без значение, защото имам не само подслон, но и дом. И мисля, че това е бащиният ми дом. Или поне те така казват.
А аз само се чудя защо ли баща ми го е напуснал? На мен много ми харесва. Не знам дали някога ще успея да разбера отговора на този въпрос.
Мърррр…
© Ирен Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
И аз имам две ангорки. Хареса ми разказа!!!
-
Благодаря на всички прочели, коментирали и разбира се на гласувалите за вниманието. Весели празници!
-
Харесах и аз. Мяу! /успех на котешки/
-
Пак казвам - на мен този разказ много ми харесва, но мисля и, че по-често трябва да публикуваш разкази, ама само ако ти е интересно. А читатели има... това може да се види много лесно.
-
Нищо лично, аз Иренчето много си я обичам, мнението ми няма нищо общо с разказа, наистина, но ми се иска предизвикателствата да са на ниво, което пък никога няма да стане.
Сори, за отклонението. -
Мога единствено да се извиня на тези, коментирали, а след това получават купища съобщения от тази публикация, които не ги интересуват, тъй като приказите тук съвсем не са по произведението. "Предизвикателствата" до голяма степен са скучни, да. И една от причините може би е, че са подложени на всекидневен хейт. Те не са задължителни, нали? Не са ви интересни, ок? Защо всекидневно обаче се опитвате и други хора да убеждавате, че предизвикателствата не струват? Та, за това написано по-горе от мен - се извинявам. Но не и за това, че съм си позволила да напиша разказ ( в профила ми за 8 години, едва ли има повече от 10 разказа). Или пък да се извинявам за това, че съм го пуснала освен като публикация в сайта и в Предизвикателството.
-
А пък аз съм съгласен с Ив.
Скучно е в "предизвикателствата", все едни и същи са "победители", чакам нещо да ме грабне, ама няма. "Състезават" си се хората, важно било участието. -
Ив, ти да не си му светил на Леонардо? Откъде знаеш, какво е включвала "поръчката"? Винаги си личи, когато в нещо няма душа, няма живец, няма... Както и да е, не ми се обяснява, щото се правиш на застрелян, изобщо нямаш нужда от обяснения
-
Ив... Поръчката не винаги е изнасилване. Казвам го от опит от това което работя. Има поръчки, на клиентки, които приемам с голяма радост и творчеството и душата, която влагам в тях е огромна. И радостта от създаването. И да... когато от това живееш и се храниш има и поръчки, които ме "изнасилват" . Повярвай, те не са най-добрите нещо, които съм създавала. Колкото до успеха... Аз лично препоръчвам и се надявам, който гласува в предизвикателството да прочете всички разкази и да гласува за своя фаворит. Малка са разказите, спокойно могат да се прочетат и да се гласува по съвест.
-
Това е линка, Ирен: https://otkrovenia.com/bg/proza/kotkata-koyato-jiveeshe-v-ministerskiya-syvet
-
Да, така е. Те, изнасилванията си личат. Това тук не е плод на изнасилване, иначе не бих гласувала за него
-
Благодаря, Галя. Би ли споделила линк, за да не търся публикацията ти?
-
Много ми хареса, истински познавач на котешката душа си, Ирен! Обожавам котките! Та, като анализира с толкова майсторство и любов понятието "дом" за котките, в тази насока бих искала да споделя, че преди време публикувах: "Котката, която живееше в Министерския съвет". Познавах се лично с тази умница...
-
rygit - "шушукали" сме си доста и продължаваме да го правим.
Щураче, да се пише по поръчка е изнасилване. Както и да се рисува по поръчка също е изнасилване. Вероятно и да се напише песен е изнасилване.Сега съм го писала. В последния момент, не защото съм се"изнасилвала", а защото сега ми е дошло в главата, като текст. Конкурсите, предизвикателсвата не са замислени, за измъчване на авторите предполагам, а по-скоро, като генератор на идеи. Ако темата те вдъхнови и музите са благосклонни - ще напишеш, нарисуваш, снимаш. Ако ли не - няма да участваш. Пред мен не стои това като дилема. Ако се случи - ок, ако ли не също ми е - ок. Аз съм от хората, които не обичам задължителното. А да си призная не обичам и трудностите. Ако ме и безкрайно трудно, значи просто не е моето. А темата която може би по-скоро ме вълнуваше беше темата "дом", а не толкова животинската. То и за това последните две неща които съм публикувала са все с това заглавие.
DPP не знам лесно ли трудно ли е. Благодаря. -
Хареса ми. Да "влезеш" в ума на котка си е истинско предизвикателство
-
Хубаво и съдържателно разказче, Иренче Получаваш моя вот. Не знам, дали си го писала специално за конкурса или преди. За мен да се пише по поръчка е, като изнасилване, не бих го направила.
-
Какво да каже човек я? Ми който си го може си го може. И който си има крава си пие топло мляко. Има си Какичка Котарак знае му историята... Колко му е на една жена художник да остави за малко четките... Да вземе "писалката" и с думи прости да обрисува емоциите и въжделенията на една котка. Фасулска работа - поне за Какичка - доколкото я познавам като автор. Тук според мен по-голямото предизивикателство е че тя се е намъкнала не просто в кожата на котка, а по-точно в душевния мир на котарак. При това черен. Такъв един на който не всички гледат с твърде добро око. Амаа... Така като чета разказа ми се струва, че бая много време са си "шушукали" един на друг. Е да де! Пъъък сега то който говори чужди езици като кучешки и котешки... Че къде му е проблема да се разбере с тях я?! И после разказаното да ни го преведе на човешки. А беее... Както вече написах който си го може си го може. Разказчето ми хареса. Пък и на Милко съм му фен! За това и тоз' тандем ...получава глас от мен!
-
Кой разказ е изваден? Ако става въпрос за моя - не е. Просто малко редакции направих, ще мине през редактор и ще участва. Нищо не се е случило.
-
ЕдинСкитник, благодаря. Има хора в различните раздели, чието "Хареса ми." е истинската награда, а не гласуване, точки и звездички.
Здравей, Ив. Това предизвикателствата в сайта на какво ниво ще бъдат, зависи от потребителите. И от участниците, и от четящите. И най-малко от самия сайт и модераторите на предизвикателства. Дали ще страдам без грамота? Не, няма да страдам, а и да си призная самата аз съм напълно наясно, че написаното не е за грамота. Но пък ще излъжа ако кажа, че темата не ме е провокирала да напиша това разказче. Това е и причината да го публикувам в предизвикателството, а не извън него. Колкото до редакцията - непременно ще бъде направена, но дали днес, утре след месец... Аз съм от тези автори, които ако сметнат, че някъде нещо може да се напише или нарисува по-добре го правят. Редактирам. Не заради предизвикателството, заради мен самата. Нестествено ми се струва да видя примерно, че имам правописна грешка и да я оставя така непоправена. Хората сме различни. -
Благодаря. Разказчето има нужда от малко редакция. Избързах с публийацията
-
Ето и тук имаш много добро попадение. Трудно се пишат разкази в първо лице, ед. ч., още повече от името на животни, но мисля, че си успяла. А ако сега илюстрираш разказа си с един колаж, ще стане ефектно.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
