Един и същи вестник

     Двамата седяха на чаша кафе в голямо заведение. Сервитьорите бяха облечени в бели костюми, с ръкавици, само шапки нямаха. Разнасяха в подноси разкошни сладкиши и питиета, а клиентите се умножаваха и намаляваха като всяко сложно уравнение на търговията.

     Мъжът четеше вестник на глас. Не ползваше очила, но гледаше буквите отдалече, сякаш се съмняваше във верността на прочетеното:

     – Запазен мъж търси същата. Без претенции. Може и на половин ден. На 70, запазен.

     Дамата се засмя. Беше облечена с дантелена рокля, малко несъответна на сезона. Навън валеше. Дъждът се опитваше да проникне през плътната словенска дограма, упорито напръсквана от уличните автомобили и от разкъсания стар улук отгоре. Прозорецът плачеше. Тя така си помисли, докато се смееше.

     – Продължавай. Този не е за мен. Щом е за половин ден.

     Мъжът продължи. Искаше да запали лула, обожаваше да пуши. Но му забраниха и вече цяла година не докосваше тютюн. Въпреки това криеше тютюна и лулата, и кибрита в джоба си. Не искаже да живее без тази своя идентичност.

     – Такааа. – Съгласи се неохотно. – Да продължим тогава. Щом настояваш. Има много оферти. Ето например: бивш военен, непушач, трезвеник...

     – Не, тоя го остави! – тръсна глава дамата. – Не понасям непушачи!

     – Но пък е трезвеник! – възрази мъжът и се облегна по-силно върху стола си. Нещо го заболя. Надълбоко. Остави за миг вестника и опита от щрудела, за да скрие болката. Беше вкусен щруделът и силна болката. Примляска, стисна зъби и също погледна през прозореца; пое въздух; така, още малко и ще попремине. Зави му се свят. Затвори очи. Бързо ги отвори. Ама че време. Пролет ли беше или есен? Все едно. Време е да вали. Просто му е време. Усети това навън като мушама, ромоленето беше цип. За миг изгуби представа къде е. Пред него беше мрак. Сви се.

     Ето, отшумя пристъпът и зрението му се възвърна. Опомни се бързо, грабна вестника, омачкан в скута му, и зарови поглед в другите обави, за да потърси нещо подходящо. Мислеше, че никой нищо не е забелязал.

     – Ето, скъпа! Друг военен, но пуши. Така пише.

     Тя се сепна, като от сън. Ромоленето на дъжда ѝ напомняше нещо.

     – Какво пуши? Трева ли?

     – Не е уточнено. Едва ли. Обаче човекът си го признава и оставя телефон. Може да му се обадиш.

     – Друг път! Карай нататък!

     След половин час двама излязоха от заведението, хванати под ръка. Спряха се на ъгъла и се сбогуваха. Мъжът връчи малко театрално вестника и чадъра на дамата, целуна я по бузата, после, по-бавно, по челото и се забърза към входа на болницата.

     Там, почти скришом, извади тютюна, напълни лулата и запали. Вдъхна силно няколко пъти, закашля се силно и едва не припадна. Остави лулата на земята, внимателно, като да е вещ, с която може да си служат поколенията. Загърна я с носната си кърпичка. Нека тя почива заедно с него. Операцията му беше насрочена съвсем скоро и го бяха предупредили да не се храни и да не пие течности поне десет часа преди това. За тютюна нищо не бяха споменали.

     Бяха възрастни хора. След раздялата пред болницата жената с дантелена рокля се върна в същото заведение, поръча още кафе и разгърна вестника на съпруга си, оставен грижовно на специална поставка. Той не ѝ беше изчел всички обяви. Сложи очилата и след час помоли младия бял сервитьор за малък коняк и парфе. Той прие поръчката и се отдалечи малко ядосано.

     – Какво става? – попита го колегата му на бара, трътлест и злоблив като пингвин албинос. – Тия пак са тук, а? Старецът в тоалетната ли е?

     – Мани-мани. И все в моята смяна се падат. Това се случва вече две седмици. Нито той умира, нито тя се предава. И никакъв бакшиш.

     – Защо, какво става?

     – Не знам. Просто не могат да се разделят.  На тази възраст... сигурно не е лесно. Не се разделят нито един с друг, нито с живота, нито с парите си. Плащат само сметката. И нито стотинка отгоре.

     – А оня, дъртия, къде се дяна? Обикновено тук седеше.

    – Отиде си. Мисля, че дантелената бабка вече го знае. Излязоха за малко и тя се върна без него. Затова му чете вестника. Така ми се струва. Като некролог. От две седмици един и същи вестник четат. На глас.

     Засмяха се сервитьорите. Дъждът не спираше да вали и по това време – есен или пролет, хората обичаха да влизат в кафенето, да за се почувстват по-добре. Или обратното.