Еленчето със сребърните рога
Месечината се прозина уморена. Свечеряваше се. Между разклоненията на рида спеше бездънно езерото. Могилите, като великани, скръстили ръце в обреден танц, засенчваха гористия бряг.
Ловците, припотени, пристъпваха безшумно зад дърветата. Нападалите шумки на бука проскърцваха тревожно. Листата, сякаш погалени от целувката на цевта в кремъклийките им, се свиваха уплашени.
Откъм пещерата вятърът довяваше приглушеното блеене на бялото еленче. Рогчетата му белееха със сребриста мекота, погалени за лека нощ от луната.
Мъжете, помамени от мисълта, че претопявайки сребърните рога на животното, ще облагодетелстват селото, се доближиха до пещерата, шушнейки си:
- Гривни жените ни ще носят по белите си ръце и весело обички ще трепкат зад плитките на дъщеричките ни. Само да хванем сребророгото...
Ловците, отдадени на тихи закачки, в миг нападаха по земята, уплашени от пронизителен писък. Присъствието им бе взривило слуха на животното. Неспокойствие го блъсна в хълбоците и то побягна, събаряйки на земята един от ловците. Дърветата разтваряха бодливи прегръдки за приласкаване, но страхът от смъртта оставяше кървави целувки по врата на еленчето. Сякаш шибани от камшика на жаждата за кръв, ловците напредваха бързешката.
Еленчето скочи с лекота в езерото. Като със сребърно острие рогата му разцепиха водната повърхност и премина на другия бряг, където лежеше селото. Но смъртта го запря до една ясла. Месечината като че ли бе въздъхнала, с умората на заблуден куршум. Еленчето падна.
Зората пристигна с аромат на печено на жар месо. Куюмджиите с болни почернели лица лееха сребро за чапрази и гривни, за кръстове... Обесени, като погребални камбани звъняха гривните по изтънелите ръце на жените, разгъващи бели савани за мъжете, ловували миналата нощ. Мор приласкаваше в обятията си селяните...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Стефанова Всички права запазени
