Семейният уют... Щастието, да бъдеш някъде с някого и да ти е светло и топло дори, когато навън вилнее свирепа виелица. Да получаваш доза сили след тежък ден или нощ само при мисълта, че има при кого да се прибереш и заради кого да се събудиш и поздравиш утрото на новия ден.

И ако го има, дори нещичко съвсем малко ще ти напомня за него даже да си далеч от дома. Но ако го няма, всичките пари на света не биха били достатъчни да купят и бегла негова имитация.

Колкото и да беше вложено в дизайнерските решения на стаята ми в имението на Чакърови, тя никога нямаше да бъде мой дом. Спомням си как в мухлясалата стаичка на общежитията, пълна с хлебарки и дървеници, на разкованото легло с издънена пружина съм изживявала най-щастливите мигове в живота си, мечтаейки за прекрасното бъдеще заедно с любовта на живота ми. Пред онази "романтика" всичко бледнее, но си беше само моя за колкото си поискам.

А сега дори и да искам, не мога. Мечтите вече са привилегия на други и други решават вместо мен съдбата ми.

От известно време се случваха странни неща тук. Получавах премии под формата на подаръци, които беше уместно да се даряват на изключително близък роднина. Семейни бижута, предавани от майка на дъщеря, редки първи издания на световни класики, бутикови дрехи и обувки, изработени специално за мен, индивидуални екскурзии с първокласен транспорт до най-удивителните места в страната...

И всичко това уж като благодарност за професионално свършената работа с Емилия.

Тези странности започнаха след аварията в химическия завод. Моята пряка началничка, типично за родените по онова време в богато семейство, имаше солидно образование. В годините си на цветущо здраве е била главен инженер по системите за безопасност на производството. Откакто бе доказана болестта и, постът и бе поет от по-малкия син. Атанас Чакъров. Тъй като при нейния тип деградация на разума се запазват дългосрочните спомени, включително професионалните умения, тя все още от време на време правеше неочаквани проверки на работното си място. И реши да направи такава точно в деня след изтичянето на амоняк. Аз като личен асистент бях плътно до нея.

Емилия Чакърова бе некоронованата кралица на завода. Пред нея се отваряха врати, подаваха се доклади, планове и графици, рецитираха се обяснения преди да помисли да си отвори устата.

А тя само кимаше и даваше знак да продължат. Когато стигнахме отцепената зона, останахме аз, тя и дежурният по време на инцидента завеждащ смяна.

-Богдане, отговори ми едносрично: Знаеш ли кой го е извършил?

-Не, Ема. Не знам. Но знам защо. Искат ни извън играта за известно време. Сключен е международен договор със завод в Румъния, чиято продукция ще струва тройно повече от нашата, но пък ще е с по- ниско качество. Защо са подписали? За да се приберат няколко милиарда под претекст, че се стимулира международното сътрудничество.

-Богдане, не вярвам в конспиративни теории. Това е най-обикновена планирана мъст. Знаеш, "Като изключиш невъзможното, онова, което остава, е истината, колкото и невероятна да изглежда." Ще разбера чие дело е, но е вътрешен човек. Помни ме думата!

- Х-м. Женската интуиция е силно оръжие, но доводите на разума и опита са по-силни.

-Не ми хвърляй прах в очите! Как не разбра за толкова години, че на мен тия не можеш да ми ги пробуташ! Аз съм закърмена с лицемерие! Да не мислиш, че жалкото ти упорито подмазвачество или привидната ти търпелива лоялност някога са могли да ме заблудят? Узнах от теб каквото ми беше нужно. Нуждая се от доказателства. Но истината ще излезе наяве. Ти...

И в този момент Емилия припадна. Изненадващо за мен направи гърч. За щастие бях разговаряла с невролога и, той изписа нужните лекарстна, включително и за спешни случаи. Аз ги носех със себе си.

Направих инжекция, уверих се че диша и че сърцето и бие както трябва и помолих за помощ да я качим и транспортираме до дома и.

Тя спа няколко часа, а след като се събуди очаквано бе дезориентирана. Отваряйки очи и виждайки ме до леглото си, блага усмивка огря лицето и.

-Лиза! Моя малка Лиза! Ти си тук, скъпа! Най-после се завърна! Слънцето на мама!

Честно казано не го очаквах. Не, ясно ми беше, че ще бърбори небивалици. Можеше да са несвързани изречения и безсмислени словосъчетания. Но още беше в твърде ранен стадий на болестта си, за да не разпознава хора и да им приписва чужда самоличност.

Не се опитах да я разубеждавам. Нека бъда дъщеря и. И без това скоро медикаментите ще изчерпат ефекта си и тя ще стане пак неумолимата върховна господарка на дома си и завода.

Само дето не стана. От три месеца сме в същото положение. Поисках обяснение защо никой не се опитва да говори с нея и да и каже, че бълнува наяве, но отговорът ме порази:

-Тя е щастлива. Най-после е в мир със себе си. Моля те, не и го отнемай! Няма да е за постоянно. Потърпи мъничко, играй роля! Нека бъде нещо като благородната лъжа, която би казала на пациент, за да облекчиш предсмъртното му страдание. Обещавам, ще те компенсирам подобаващо.

Къде ми беше умът като се съгласявах? Вълкан Чакъров изглеждаше по-уязвим и от безумно заблудената си жена. Съжалих го. Приех да съм част от театъра на семейния уют на Чакърови. Но се чудех кога ли ще се пробуди безпогрешния усет за природата на хората у кралицата.

Явно единствено той я спасяваше да не се опие от илюзията за щастие. А в нейната джунгла беше важно да знаеш кой си и с кого си имаш работа, макар всички да носят маски, макар те да не им прилягат по мярка, макар тези маски да са пожизнено прокляние...