От патриотична гледна точка глупостта е героизъм. Това настояваше Пешо, докато пишеше есе на кандидат-студентския изпит по журналистика. Пешо беше на около петдесет, но продължаваше да кандидатства. Мечтаеше да стане радиожурналист. Обичаше радиото от малък и все си представяше как фучи гласът му из ефира, докато прави блиц анализи на събития и политици, докато радва слушателите с нови парчета на любими банди и прочее вълшебства, които могат да се правят само безжично.
От реформаторска гледна точка глупостта е напълно приемлива като народопсихология, но неудобна поради своята значителност. Така продължаваше той размишленията си. Темата, която му се падна този път, вероятно петнадесетият път, ако не и шестнадесетият, беше свързана с правото на мълчание. Тегава тема, още повече за човек, който възнамерява да изкарва парите си в ефир. Ефирното мълчание никога не е многозначително.
„Ефирното мълчание никога не е многозначително...” – написа и се замисли. Кое ли пък мълчание е такова?
Огледа се. В залата имаше около стотина като него – все хора, желаещи да се пробват в трудния път на журналиста, да станат известни с някое разследване или пък поне с оригиналността на въпросите и анализите си. Не видя друг с бяла коса, засрами се и продължи да работи върху есето.
Мълчанието не е право, а задължение. Това ли пък откъде му хрумна? Ами който говори много, малко време му остава да мисли. Пък и правата са създадени за отговорни хора, за бдителни граждани. У нас такива рядко се срещат. Виж, с мълчание и до пенсия може да стигнеш, ако не до Цариград, както казва поговорката. Преклонена главичка сабя не я сече, мълчанието е злато и прочее робски мисли е сътворил нашенецът. Следователно правото на мълчание е разновидност на правото на богатство. Колкото повече мълчиш, толкова по-заможен ставаш. В крайна сметка никой не очаква от овцете да говорят, нали? Ама, ще кажете – продължаваше да пише Пешо, – овцете не могат да говорят. То и хората не могат да мълчат. Ама се налага. Всеки прави това, което природата му налага, за да оцелее, независимо дали му отърва. Така е то. Така протича животът. Така и изтича.
Последното изречение го изтри с плюнка.
Сети се, че някъде беше прочел: „Думите отлитат, написаното остава.” Римска някаква максима беше. Включи я в есето по тази начин: „Още древните римляни не са смятали речта за особено важна. Тя отлита. Много по-разумно е да мълчиш, когато не ти се налага да говориш, и така да обрулиш собственото си право на глас като круша: то дава плод, щом си го съхранил и не си дал на другите да го вземат. Мълчанието е безгрешно, за разлика от думите. Ако си толкова на зор, по-добре пиши. Така или иначе никой няма да те публикува, но поне ще си крещиш на воля върху листа като оня идиот, дето изкопал дупка в земята и там си викал ли, викал. Облекчавал се така човечецът.”
Пешо работеше като арматурист и когато предаде есето на изпитната комисия, побърза да отиде на обекта. Беше предупредил, че ще се забави. Не беше казал каква е причината, но бригадирът беше свестен човек, разреши му отсъствието без да го пита защо.
Петнадесетата работа на Пешо по тема от кандидат-студентския изпит по журналистика беше оценена високо от изпитното жури. Той беше класиран в челната листа. Тази година, навръх петдесетият си юбилей, той най-сетне щеше да зарадва близки и познати, че вече е студент, а след пет години – кой знае, може би радиоводещ или нещо повече. Например заварчик.
Но не го направи. Никога не забрави есето, с което беше класиран. Предпочете да запази право на мълчание, за да дочака пенсия, отколкото да реализира мечтата си да бъде известен и шумен.
Защото Пешо имаше гледна точка – цял един хоризонт, в сравнение с който всеки героизъм, всяка мечта се превръщаше в глупост. Знаеше, че колкото повече мълчи, толкова по-слушан ще бъде. И единственият начин да бъде четен, е да не пише. А какво е хоризонтът, ако не черна дупка, космическа? Тя всмуква всяка проява на самолюбие. На чест. Като дупката в джоба: пробит ли е веднъж, големият джоб е просто широка яма, а безкрайният хоризонт – слабоумие на речта. Най-доброто радио е онова, което не излъчва, а приема.
Наплюнчи показалеца, за да коригира мисленето си, но се досети, че това е донякъде невъзможно.
Пешо не стана журналист. И заварчик не стана. Нищо не стана, ако изключим, че редовно пишеше анонимни доноси срещу бригадира, дето го оставяше да отсъства от работа, когато пожелае, за да има време да твори. Но Пешо съхрани себе си. Убедено, реформаторски, мълчаливо, многозначително. Нима това не е героизъм? Ако не е, значи е нещо друго ефирно.
© Владимир Георгиев Всички права запазени