inakrein (Илияна Каракочева)
245 2290
11.01.2016 г., 17:32 ч.

Градинарят 

  Проза » Разкази
990 0 15
4 мин за четене

Той не помнеше кога бе роден, нито го интересуваше кога ще умре. Градината бе неговото парченце рай и всеки ден, по дванайсет часа поне, човекът  превиваше гръб да почиства плевели, сади и полива всички цветя, храсти и тревички в градината.

Особено внимание отделяше всеки път на малка олющена тенджера пред вратата на колибата, в която живееше. В нея бе посадено странно цвете – нито храст, нито бодил, нито познато на някого в цялата околност растение. Листата му бяха тесни, променяха цвета си в различната част на деня, и сякаш всяка пролет аха-аха да се покажат пъпки между тях, но накрая отново поникваха само нови листа.

„Дали пък не е от онези растения, които не цъфтят?“ – мислеше си човекът, оглеждайки го може би за хиляден път. „Дали има нужда от нещо, което аз не му давам?“ – питаше се постоянно  той.

Една нощ повелителят на градината сънува чуден сън. Ярка светла звезда му поднесе разцъфтяло цветето от пукнатата до вратата тенджера и му прошепна поверително: „За да цъфне, му трябва любов.“ След това се разтвори в облаците.

Сутринта човекът се събуди зачуден и цял ден мисли над този особен сън, докато поливаше, плевеше, подрязваше и почистваше цветята. Ако имаше жена и деца, може би щеше да знае какво е любов, ала той нямаше. Ако имаше куче, котка или папагал, може би също щеше да е научил нещо за това неизпитано от него чувство, но той и това нямаше. Имаше само цветята в чуждата градина, за които се грижеше. Прекрасните цветя  в лехите не бяха негови, идеите как да бъдат подредени също бяха на господарката.

Негово бе единствено странното цвете, което някой бе оставил пред вратата му преди много години и което не искаше  да цъфти.

„Трябва да разбера какво е любов“ – сети се привечер градинарят. „Най-добре да попитам тези, които обичат или някога са били обичани.“

Щом взе това важно решение, на душата му стана леко, сякаш отново някой ú даде крила. Първо попита госпожата, при която работеше от дете. „Любовта е като най-сладката захар, която разтапя душата.“ – отговори му тя и някак загадъчно се усмихна. Той веднага намери бучка захар и я зарови в пръстта  до стеблото на странното цвете.

„О, - усмихна се под мустак господарят – любовта е най-тъмното вино, което превръща кръвта ти в огън.“ – и се вгледа унесено в миналото.

Градинарят намери глътка останало вино и поля захарта в очуканата тенджера.

Всеки, когото срещаше следващите няколко дни, той питаше същия лесен въпрос. Така разбра, че любовта е песен, нежно докосване, медени думи, грижа, доверие, топлина, светлина за душата. И по свое разбиране заприлага всичко чуто върху нежното цвете.

Седеше сутрин и вечер, гушнал го като малко дете на коленете си, пееше му, разказваше му какво е правил през деня, галеше листата му внимателно с грапавите си пръсти. Отнякъде  пристигна котка, градинарят започна да гали и нея. После под стряхата се настани малко врабче – мъжът и за него намери трохи. Мина месец, а цветето загадъчно мълчеше.

Един ден в градината срещна непозната жена. На нея зададе същия въпрос за любовта. Тя се вгледа в очите на мъжа и каза бавно с глас, който погали душата му: „Любовта е глътка вода, когато си жаден.“

Мъжът цяла сутрин мисли над нейния отговор, а следобед тя сама дойде да погледне чудното цвете. Потопи ръцете си в хладната вода на близката чешма и изми листата на цветето. Започна да го прави всеки ден. Така вечер седяха пред вратата на колибата градинарят, цветето, жената, котката и малкото врабче. Цветето слушаше техния говор и топлина се разливаше по малките му листа, които попиваха обичта чрез  споделената нежност.

Преди края на лятото между острите листа се появиха мънички пъпки, които нежно наливаха скрита красота от дланите на човека и неговата бъдеща жена. Сега тенджерата не стоеше пред вратата, а на прозореца, украсен с нежно перде. Сутрин го събуждаше врабчето, галеха го дланите на градинаря и неговата любима, а през деня котката с часове си говореше с него. Душата на цветето трупаше топлина, слънце и нежност, листата му светеха измити всяка сутрин, а корените му блажено вкусваха бавно топящата се захар, за да разцъфне то в своята вълшебна прелест в деня на сватбата на градинаря.

 

© Илияна Каракочева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??