***
Лозана цялата трепереше. Люшкаше се нейното тяло в някаква треска, като че ли се бе разболяла. Стягаше я сърцето, стискаха я гърдите, гърчеха се. Искаше да крещи, да поеме въздух и да извиси глас: „Не ща го! Не ща го! Нищо не съм сторила, нищичко лошо, освен, че съм се родила! Да го заслужа това? Това…зло! И така, мъка ми беше!” Но мълчеше моминската уста, душеше гърлото, очите смъдяха, но само влажни изглеждаха, не се пускаше да излезе това, що вътре плачеше и скърбеше. Безгласно, Лозана пренесе на годеника си да му сложи да хапне. Гостенин беше, а и скоро от семейството щеше да е. Срам я ядеше, отвътре изпиваше нейната сила и чудеше се девойката, как без вина, виновна беше станала.
Стоян вдигаше чашата, усмихваше се на бай Мильо, отвръщаше на въпросите, колко гости има у тях, всички ли са добре. Личеше си, че Бояджията нарочно избягваше да пита, кога беше станала тази работа между щерка му и момъка. Хубав и умен човек беше бай Мильо и хората го обичаха, но и в него имаше хрисима страна, той избягваше да пита за това, що хората не бързаха да му кажат. Всичко с времето си, както казваше народът, та и той сега не бързаше да се впуска в сложността на едни омайни чувства.
Весело му беше на Стоян в душата, ама и малко тъжно му беше на сърцето. Може и веселяк да беше, да се шегуваше и заиграваше, но беше добряк по природа. Той лошо не правеше, даже без него нямаше да има кой да развеселява старите баби, и да ококорва на децата очичките от смешките дето разправяше. „Потърпи малко Лозанке и сама ще видиш, че всичко ще се нареди!” – говореше той мислено на момата, а очите му засмени я следяха, сякаш търсеха начин да ѝ сподели това, що му е сега на душата.
Разля се виното по чашите, а весело сигурно му беше на Господ, да гледа от високо какво и как правеха хората. И сигурно си мърмореше, като стар баща под носа си: „ Ех, чада мои, всичко съм ви дал, на всичко научил и още…Ама не използвате това, що даром сте получили, търсите още, а то пред очите ви, ще ги избоде и пак няма да разберете!”
Имаше още едно моминско сърце, което изпосталя отведнъж, ударено от мълвата за бързия и неочакван годеж. Залюля се още една млада снага, кръшна и нацъфтяла, ама не толкова от мъка, а от яд, от една такава, че да ти накиселее, като дивата чепка грозде, неузряла още под сянката, а мислела, че слънцето я пече. Едни очи потъмняха, възмутено, едно сърце затрептя и заблъска се, като луда и пенлива река. „ Тя! За Стоян?! И онзи, отишъл у тях, направо да си я взима!” – бълбукаха чувствата в душата на Милка.- „Тази, бакърената ли избра, бе Стояне? Да не ослепя или магия ти сториха?” Милка се ядосваше не на шега. Отщя ѝ се и веселбата, и гостите. „ Ще види тя! Развяваш си полите, а! Тъканите ризи ще си показваш! Пък ми се правиш на вода не напита! И аз, има какво да покажа, само почакай да дойде гроздоберът!”
Имаха си людете, какво да сплитат и разплитат, докато дойде времето да се приберат гроздовете на дъхавия плод. Устите не млъкваха, дори, когато не знаеха много, а оплитаха въжета, и черги тъчеха, сякаш не откъслечни думи, а с очите и ушите си всичко бяха видели и чули. Едни казваха: „Да им е честито!”, други: „Намирисва нещо тази работа! „. На всички обаче им беше весело, че селския льохман най-после беше попаднал в мрежата, и то уловен, не от кой да е, а от щерката на Бояджията.
Вреше и кипеше и в Ханджийското. Сборът беше напълнил до пръсване и масите, и помещенията за спане. Тичаха Марга и Стойка сред хората да разнасят вино, ракия и храна. Къде Добри, къде Митко наглеждаха децата, а като трябваше и помагаха на жените. Леля Ленка и тя взимаше участие, требеше бобът, миеше, а като не можеше нещо да върши, взимаше Кольо и Ленка и ги водеше по селото, че да се заиграят и да не пречат на майка си и баща си. Много гости имаха Митко и Стойка. Добри и Марга, откакто се бяха венчали, бяха като сенки на двамата по-големи. Чудно приятелство се беше завило, повече от сестри и братя се бяха сплотили четиримата. Няколко пъти Митко се опитваше да предложи на Добри, да станат съдружници, но онзи само се усмихваше и отвръщаше:
- На нас с Маргето, всичко си ни стига. Имаме си хлябец и подслон ни даде, да си построим. Това ни е достатъчно. По една душа вече носим брате, щото сърцата ни са едно! Освен здраве и дълъг живот, друго не ни трябва!
Митко само клатеше глава и потупваше по рамото Добри. С години бе ходил по света, бродил бе Митко, но още се чудеше на такива, като Добри, силни, млади, ама с една такава мъдрост в думите, а и с усмивка на уста ще ти вземат душата, без да се усетиш. Опасни бяха такива хора, ако използваха дарбата си за лошо, само че Добри друг беше. Слабата и бледа Марга се беше превърнала в кръшна млада жена, под нежния и засмян поглед на мъжа си. Одухотворено беше лицето ѝ, нежни и плавни движенията, защото зад гърба ѝ стоеше един силен и благороден човек, който неусетно беше откраднал нейното сърце, беше го скътал в своето и го топлеше.
Сега припкаше младата жена из масите, работеше от душа, защото все и се струваше, че няма как да изплати добрината на Митко и Стойка, че сега беше жива, нахранена и подслонена, а и Господ и даде дар, що не знаеше как е заслужила.
На една току освободила се маса, тъкмо се беше настанил един облечен в градски костюм мъж. Виждаше се, че носеше бомбе, като на чиновниците от управата. До него седна малко момиче. То стискаше вързоп и се оглеждаше уплашено наоколо, като че ли всеки момент, щеше да се случи нещо лошо. Марга забеляза първо детето, облечено в поизмачкана носия. Спря се тя до масата и нежно с напевен глас попита:
- Добра среща господине! Какво да донеса за Вас и за малката?
Строгите очи на брадатия мъж я изгледаха, после той бръкна в джоба си, извади някакви листове, намести се и официално отсече:
- Тука да се подвизава човек с името Добрин Върбаков?
Трепна Марга, лицето и се изопна. Знаеше тя кое име носеше, като го вписваха в книжата, когато се венчаха с Добри.
- Тука е. – тихо отговори тя и продължи,- Отзад е, зад хана. Да го извикам ли?
Не и се искаше да задава този въпрос, но човек понякога правеше точно нещата, които не искаше. Затова и тя сега, несигурна в това, какво ще се случи, направи това, което трябваше.
- Викни го, викни! Че ето това момиче си е негово, пък и трябва за други дела да се разберем.
Като в транс се запъти Марга към мястото, където сега Добри пълнеше още ракия.” Това си момиче е негово. „ – кънтеше в ушите ѝ. „ Негово? – мислеше си тя. – Нима сватбата им беше лъжа? Беше ли способен той на това?” Колко е трудно да опознае човек другият, ако преди това не знае нито родът му, нито характера. А, и дори, добре да живее и в спогодба, все нещо може да се обърка и да излезе, че за един е било живот, за друг лицемерие и лъжа.
- Търсят те. – тихо каза тя на гърба на Добри. Той спря за момент да пълни шишетата, извърна глава и я погледна. Марга отмести поглед, завъртя се и преди отново да изчезне, само допълни:
- Чакат те на масата под навеса, крайната до кладенеца.
Какво да направи един мъж, когато не му е ясно, защо изведнъж милата му и развеселена от него жена, изведнъж го отсича така. Добри остави шишетата настрана. Избърса се с една кърпа и бавно последва изчезналата Марга.Че проблем имаше, беше усетил още с това, че тя на гърба му говореше и не щеше да го гледа в очите.Той не беше от хората, които се ядосваха лесно, винаги беше усмихнат,веселяк и подхождаше към проблема от смешната му страна. Само, че сега усещаше, че нещо страшно беше разсърдило Марга.
***
Когато чу мълвата, разнесла се, като аромат на топло изпечена погача из селските дворове, нещо в Ясен трепна. Някак си отдъхна той, че е сгрешил за чувствата на девойчето и, че сигурно се е подвел. Но остана в него едно такова чувство, като от развалено вкиснато вино, да таи и отлага утайка в неговата душа. Беше свикнал някак, да среща погледа на Лозана, да усеща, по себе си, онова, странно, щипещо чувство, което го дразнеше, както конската муха, дразни животното. Излъгал се беше и това е! Може би, всичко е било, защото двамата със Стоян бяха братовчеди – на брат и сестра деца. И двамата ходеха заедно, веселяха се с другарите, закачаха се с момите. Хубавото лице на Ясен беше повече сериозно, но когато усмивката заиграеше по скулите му, то ставаше така лъчезарно, че на човек му се струваше, че друг момък стоеше пред него. Докато Стоян със сламените си коси и вечно играещата усмивка на лицето, винаги поднасяше пълни качета с шеги на другите, братовчед му стоеше сериозен и притихнал, но ако се загледаше някой, щеше да види, как ъгълчетата на устата му подскачаха, сякаш, ей сега щеше да прихнат от смях устните. Зелените му очи винаги бяха прикрити под тежките и гъсти тъмни ресници. Не обичаше той да показва на хората, какво мисли и какво чувства, затова Ясен, често предпочиташе да оставя на Стоян да говори повече и да ги развеселява. Последно време едни руси коси и гълъбови очи го бяха пленили и се ядосваше сам, че не прилича на братовчеда си, че някак да подхване работата. Кръшната снага на Милка му изглеждаше, като току изкаран топъл разтекъл се мед, готов да бъде опитан. До нея, лисичето Лозанка, му се струваше, като препържен червен пипер, или блудкаво старо вино. Затова се беше усетил, че последно време се дразнеше от погледите на едва напъпилото девойче и гледаше все да избягва, да я среща.” Може би е дошло времето и аз да пратя да искат Милка!” – мислеше си той, ама нещо, вътре пак го жегна. Без да се усети, махна с ръка и си рече:
- Не, има време! Сигурен, трябва да съм в себе си!
Следва продължение...
© И.К. Всички права запазени