И КЪЩАТА БЕШЕ В ОЧАКВАНЕ

На 15 август, Богородица, Мария Румънката празнуваше именния си ден. Мъжовите ù роднини чет нямаха, ама нали за пусти ниви бяха се изпокарали, та вечерта дойде само сестриният ù син, Гошо Мравката.

Някога стеснително до сълзи, а сега още по-хилаво и неугледно, момчето не приличаше на никого от техния род. Румънците бяха хора кротки и набожни, ала яки и работливи като добичета. По празници се веселяха шумно, но с достойнство. Юноша още, Гошо трябваше да изтърпява жестоките подигравки на близките си, които ден не пропускаха да го сравняват с вуйчовците му – прочути земеделци и веселяци, и като всеки човек, подложен на тези унищожителни сравнения, той съвсем се отдалечи от тези, с които го сравняваха. Дойде казармата и стана неизбежното – той прекрачи границата: едва-що уволнил се, неочаквано се пропи. Захваща се тук-там на работа, но все го гонеха. Най-сетне се задържа селски чобанин. После майка му умря и лелята се разтича да го ожени. Доведоха от Силистра едно слабичко русо момиче, сляпо с едното око -  Иринка. Беше сираче и бързо се съгласи, но не можаха дълго да я карат. На втората година малката силистренка не издържа, събра си куфарчето и си замина. „Да не съм се венчала за леля ти, че всяка вечер да стоя при нея, докато те чакам да си дойдеш от кръчмата!” – тъй му рече на тръгване.

От тогава Гошо съвсем я караше на провала. Денем с овцете, вечер в кръчмата и ако не беше леля му да го наглежда, можеше и гладен да умре…

Покойната му майка тачеше много именния ден на сестра си и сега Мравката се появи у леля си, понесъл пакет с нова-новеничка нощница.

- Ама нямаше нужда бе, леля, да се охарчваш толкова – тюхкаше се женицата.

Момчето остави пакета на масата и се притесни повече и от нея.

- Тя, мама, Бог да я прости, ми думаше: „Почитай, вика, леля си, един ден като умра, тя ще ти е и за майка, и за баща!”

- Тъй, тъй, леля, - избърса с опакото на ръката си тя една сълза и се зае да слага масата.

Свако му го гледаше накриво. Не че беше лошо момчето, ама от тая ракия никой не е прокопсал. И работата си изгуби, и булката му избяга… Най го беше яд за земята. Къщата на покойната му балдъза беше хубава, за градината да не говорим. Да се развъртеше здрава мъжка ръка, пък като има и жена да полива доматите, и да реди цветенца, чудо щеше да стане.

И сърцето го заболяваше за разсипания имот.

Наля на племенника си ракия и се чукнаха за здравето на именницата. Очите им светнаха и въртяха-сукаха, пак до политиката я докараха.

- Гласувайте вий за СДС-то, гласувайте, да видим докъде ще я докарате! – викна червендалестият старец, зачервен още повече от ракията. – Две години земята не могат да раздадат, поразиха хубавите нивя! Из селото плъзнали цигани, къща не оставиха необрана, не смеем да замръкнем вече. Старците мрат като мухи, доктор няма, пари няма…

- Тя, демокрацията, лесно не става, свако! – плахо му възрази Мравката, добил кураж от чашките. – Първо да очистим ония, дето изнасяха България, да ги натикаме по затворите, пък тогава ще я оправяме земята. Аз хубавите неща не отричам, ама за това, дето крадоха, протестирам… - И хлопна празна чаша на масата.

Протестирал бил! Не си види хала, неговия и на другите, дето нищо хубаво не ги чака, ама я каква уста отворил… уж Мравка му викат!

- Ти, вместо да протестираш, да беше си изорал градината! – изръмжа свакото.

Мравката беше дошъл на фаза, когато лесно се разчувстваше и го изгледа учудено със сините си херувимски очи.

- Градината? А, градината, добре си е тя така – избъбра и се замисли.

Откакто жена му си отиде, беше я оставил на милостта на дъждове и ветрове. Обрасла в библейска трева, градината изглеждаше така, както Земята трябва да е изглеждала в мига на Сътворението. Щастливи влечуги кръстосваха, необезпокоявани от нищо, огромния двор. Къщата, заобиколена от гъсти жилави храсталаци, все повече заприличаше на пещера от приказките. По стените се виеха като змии бръшляни с тлъсти черно-зелени листа и той отдавна беше забравил нощем да си пуска пердетата. В един августовски ден видя зад къщата змия. Влечугото впери в него студените си очи и бавно пропълзя към дувара.

- Гледай ти – дивеше се после Мравката, - ще ми разправят, че само кучето не закачало пияния! Че тя и змията не ме закачи.

- Ти пий още – сряза го леля му, - и не змии, ами змейове ще вземат да ти се привиждат.

- Видях я бе, лельо! – ококори се момчето.

- Ух! – устрели го беззлобно женицата, - добре, че не е жива майка ти, да те види на какъв  ред си.

Една събота дойде да изчисти и огледа любопитно бельото му.

- То малко неудобно, ама да те попитам, леля, не се ли усещаш някога за женско?

Мравката пак се смути и се изчерви. Беше много рано и не беше пил нищо още.

- А, жени! Не е за мен тая работа. Нали видя каква я бях оплескал, като се ожених.

Точно толкова ù трябваше на лелята да занарежда отново:

- Остави туй пусто пиене бе, леля, че да се съберете с Иринка. Пък ако не ти тегли сърце вече, друга някоя да ти потърся. Я виж Минка магазинерката…

- Ох, лельо! – махна отегчено той и излезе на двора да нахрани кучетата.

Тъй щеше да си живее, несмущаван от нищо, между овцете, кучетата и селските пияници, ако не беше се появила жена му.

Тя дойде в една мразовита сутрин с първия автобус. Беше пътувала цяла нощ и под очите ù синееха огромни кръгове. Настръхнала от вълнение и студ, почука на вратата тихо като мишчица. Той тъкмо се беше приготвил да върви с овцете и отвори, облечен в огромния си овчарски кожух.

- Иринке, що така бе, Иринке? Да беше се обадила, щях да изляза да те посрещна и печката щях да ти запаля, а то сега…

Махмурлукът не му попречи да забележи, че жена му изглеждаше много уплашена. Излезе навън уж за дърва – тя не носеше никакъв багаж със себе си. Дъхът му се пресече.

- Ти не се прибираш при мене, нали?

Жената мълчеше.

- Дошла си да дириш нещо, нали, Иринке?

Иринка издърпа стола и продума, като се стараеше да не го гледа:

- Дойдох да те помоля за развод. Ако може, по взаимно съгласие.

Сърцето мъчително го приболя. Нещо вътре в него се разкъса и от раната изпълзя собствената му жена, дошла да иска развод и сигурно да се омъжи повторно. Боже…

- Ще се жениш ли?

В смущението си тя не усещаше, че беше оплела ресните на покривката на малки плитчици, жълти и щръкнали досущ като нейната рядка косица, като я прибереше отзад.

- Ами… може и да се оженя.

Мравката посегна към шишето и глътна снощния остатък на един дъх. Очите му се насълзиха, главата го заболя като натъпкана с мокра хартия.

- Ще ти подпиша бе, душко, що да не ти подпиша, и къщата ще ти припиша даже! За какво ми е на мене къща…

Жена му тихо заплака, опряла чело в месата.

Срамежливото февруарско слънце ги завари прегърнати на леглото. Навън премръзналите старци псуваха, че пак няма кой да изкара овцете, но някой каза, че жена му пристигнала и се умълчаха. В къщата печката беше вече угаснала, прозорците неусетно се нашариха с причудливи райски цветя. Тъй щеше да си остане студената къща, в очакване на оная, която можеше да я изпълни с детски смях и шумолене на рокля; миналото можеше да бъде забравено, а наоколо щяха да останат само навикът и обичта…

Мравката зави задрямалата жена с кожуха и на пръсти се прокрадна към вратата.

- Ох, Гоше, Гоше, златна душа си ти. Да не беше това твое пиене, как щяхме да си живеем само! – избъбра в просънища тя и се отпусна на възглавницата.

На другия ден Иринка си отиде. Гошо я изпрати на спирката и свърна към кръчмата. Там от сутринта бяха заседнали Диката и Марин, моравите им носове вече лъщяха. Посрещнаха го с радостни възгласи:

- Хайде бе, Мравка, остави я тая жена да си строши главата! Какво ще я гледаш, всичките са една стока.

И му наляха първата чаша.

Мравката пи с тях целия ден, пи и вечерта. Към полунощ го затътриха у тях и го стовариха в студената стая.

Леля му дойде чак на другия ден по обяд. Като го видя такъв посинял, изпищя. Втурна се да търси прясно мляко по комшиите. Два часа се мъчиха да разтворят вдървените му челюсти и чак тогава се разтичаха за лекар. Докторът от рано се беше запилял някъде и така и не се прибра. Привечер се изви виелица, шосето за града се задръсти с преспи и последният автобус не дойде. Отчаяна, леля му остана да дежури при него.

Погребаха го на Заговезни. Малкото млад народ, останал в селото, тръгна с краваи у кумове и стари родители за прошка, и на погребението не дойде никой от старите му другари. Възрастните роднини не можаха да разкопаят замръзналата земя на майчиния му гроб и го заровиха в края, при самоубийците.

Плачеше единствено леля му.