Легенда за жабалака
Руслан беше прекарал целия си досегашен живот в селото, в което беше роден. В началото всичко вървеше нормално – от безгрижното детство, през осемте години в училище до първите седенки, на които вече заглеждаше някои момичета. Откъде се взе братовчедката на Мара Алтъновата едно лято, та му размъти мозъка? Мара, разбира се, побърза да се похвали с гражданката Маруся – и тя щеше да бъде Мара, ако се беше родила на село, ама така по-граждански звучеше. Марината братовчедка се отличаваше отдалече. Дрехите й не бяха риза, сукман и престилка, нито пък носеше забрадка. Беше облечена с рокля, силно стегната в кръста, а полите й се стелеха на пищни воали до земята. Често прихващаше краищата й, за не се нацапа и тогава се виждаше крехкият й глезен, обут в кадифена пантофка, а не в груби цървули. На главата си имаше широкопола шапка, вързана с червена панделка, а под нея се спускаше същински водопад от руси къдрици. Вдигнеше ли малко нежната си брадичка, човек можеше да види бялата й, съвършено чиста кожа и ледено-студените й сини очи. Понякога Маруся разказваше за големия град. Там нямало каруци, а само файтони. Мъжете били кавалери, а жените – дами. От началото на есента до края на пролетта се организирали балове, на които танцували валс и други изискани танци, а не хора и ръченици. Всички млади хора от селото слушаха захласнати, но Руслан направо се пренасяше духом в този приказен, за него, свят. Дори веднъж Маруся го подкачи: „Ей, селяко, какво си зяпнал така? Да не вземеш да лапнеш някоя муха, а?” Избухна дружен смях, а той се засрами много и не излезе повече, докато не дойде денят на заминаването на момичето. Дори тогава не се показа, докато файтонът не подмина къщата му. Едва когато от колата остана само облак прах, той излезе на пътя и видя червената панделка в краката си. Прие това за знак от Бога и се запъти към града.
Тъкмо Руслан минаваше покрай лозята и пред него изскочи Пепа Петелковата. Боса, с разрошени от вятъра смолисти коси, тя втренчи в него искрящите си черни очи. Беше само по дълга бяла риза, на която почернялата й от слънцето кожа изпъкваше още повече.
- Руслане, люби ме! Умирам от любов по тебе. Клетва пред Бога съм дала – вечно и само твоя да бъда.
- Махай се, Пепо. Луда! Аз съм тръгнал към града и никогаш в това загубено село няма да се върна.
- А бе, Руслане, Маруся ли ти главата завърте, та така говориш? Ето ме пред тебе – чиста, най-свидното си да ти дам.
- Пепо, да се махаш, че се съм те ударил!
- На жабалака слуга да станеш дано! – прокле го Пепа и побегна.
Руслан се изсмя, но болка проряза сърцето му. Колкото и да копнееше за града, той си оставаше селско момче и знаеше, че по-силна клетва от тази на влюбена девица е само майчината. Когато беше малък, пък, баба му все разправяше за жабалака. Някога една магьосница се отдала на Сатаната и от това се родили жабалаци. На вид били досущ като краставите жаби, но можели да приемат образа на което и да е живо същество от този свят. Жабалаците се хранели с човешки клетви. Колкото по-силна била клетвата, толкова по-мощен и копнеещ за злини ставал жабалакът. За да не хранят жабалаците, бабата на Руслан не разрешаваше на никого от тяхната къща да кълне. Ето защо, колкото повече се смрачаваше, толкова повече страхът обсебваше сърцето му. Изведнъж, видя пред себе си къща, зад чиито прозорци светеха свещи. Момчето забърза на там и когато стигна до дворната порта, застина на място. На пейка в градината седеше Маруся и разресваше русите си къдрици. Руслан се изчерви, спомняйки си как го беше засрамила. Тя го видя и тръгна към него с протегнати ръце.
- Намери ме, любими, най-после ме намери. Ела да те прегърна.
Руслан пристъпи към любимата си, но му се стори, че потъва и се спря. Последното, което видя беше езикът на гигантска крастава жаба да се протяга към него.
* * *
В селото никой не се разтревожи за Руслан – щом е тръгнал за града, прав му път. Пък и имаха друга грижа – къде да погребат обесилата се на едно дърво Пепа. Църквата не разрешаваше самоубийците да бъдат погребани в общото гробище.
Някои жени казваха, че посред нощ са виждали Пепа да язди голяма крастава жаба, ама женска им работа – какви ли не ги измислят.
03.08.09 г.
© Весислава Савова Всички права запазени