Нощта бавно отстъпваше към гъстите гори на планината. На изток зората заменяше бледото си лице с пурпурночервено. Гаснеха и последните звезди. Омара, като млечна каша, изпълни речната долина.

          В ранната утрин на августовският ден, по калдъръма на селските улички затрополиха каручките на пристигащите за събора, в чест на свети Пантелеймон. Някои се отбиваха за кратко при свои роднини, а които нямаха рода бързаха към дъбовата кория, в края на селото, да заемат по - добрите места около параклиса на светеца.

          Русин се събуди. Лежеше и не бързаше да става. Заради спомена от трагичната случка с баща му, преди няколко години на събора, изпитваше нежелание към подготовката и неприятно чувство от гюролтията на празника.

          По скърцащите стъпала на дървената стълба чу стъпките на майка си, чу как вратата се отвори и накрая нейният глас:

         - Русине, хайде ставай майка, че днес има много работа да се върши!

         Той не отговори, само завъртя едрото си тяло така, че да подгъне одеялото под него и да спре щипещият утринен хлад, който се промъкна през отворената врата. Майка му нарочно е остави отворена, за да чува като му подвиква, а тя се върна на двора да продължи работата си.

          Тялото му се затопли и отпусна. Тъкмо сънят пак го унесе, чу подканящият й глас:

           - Хайде, стана ли?

           - Добре де! Ставам! - отвърна той на висок глас, за да го чуе и се успокои.

          Отметна одеялото, седна в леглото провесвайки крака, надяна си ризата, нахлузи гащи и както беше бос излезе навън. Майка му шеташе из двора. Той е доближи и кротко попита:

          - Кажи ми, какво толкова е станало, та не ме оставяш на мира? Виж слънцето още не се е показало!

          - Ти слънцето не гледай! Днес знаеш, че е празник. Гости ще идват. Първо насечи дърва да опалиш пещта, че вуйчо ти вече е заколил сугарното агне и вуйна ти ей сега ще го донесе да го опечем. Като свършиш тая работа, иди да издоиш биволицата и пусни малачето при нея. После, заедно с бивола, ги закарай на реката да ги напоиш. Остави ги там да пасат на хладно, а ти се върни! Леля ти Магда с калеко ти Петко ще минат край нас, та да се видиш с тях, ако се върнеш навреме.

          - Туй всичкото, дето ми го наприказва, го знам. Нямаше нужда да ми го повтаряш! - каза Русин и се запъти към дръвника.

          Взе брадвата, нацепи разпалки, на тънко цепеници и запали пещта. Тъкмо огънят се разгоря хубаво, чу гласът на вуйна си:

          - Кате, Кате, тука ли си ма?

          Вместо майка си подвикна той:

          - Вуйно, влизай, влизай!

          - Ха, добро утро! - като влезе поздрави вуйна му.

          - Добро да е , вуйно! - отговори й Русин.

          - Къде е майка ти? - оглеждайки се попита тя.

          - Тя сигурно е отзад при кокошките да им сложи храна. Ей сега ще дойде!

          Вуйна му остави тавата, в която носеше агнето завито в месал на масата до пещта, погледна го и започна да го хвали:

          - Браво! Запалил си пещта. Ако не беше ти, майка ти какво щеше да прави без теб? Я какъв юнак си станал! Камък да стиснеш - вода ще пусне. Скоро и булка трябва да ти търсим.

          Вуйна му беше голяма бъбривка и добре, че майка му се обади зад гърба им, та да го остави на мира:

          - Марийке, дойде ли ма? Много хубаво. Русин сега запали пещта и ще трябва да почакаме малко.

          - Щом трябва, ще почакаме, Кате! Той, моят Георги, изкара стадото рано и ще гледа по - рано да се върне, та да реди и помага каквото трябва.

         Русин остави майка си и вуйна си да бъбрят и оправят селските клюки, а той се запъти за дама. Влезе в него и откачи ведрото от стената. Издои биволицата и пусна малачето при нея. То потърси да бозае, но се отказа, защото във вимето на майка му нямаше мляко. До тях спокойно преживяше Караман - мъжкият бивол. Майка му беше кръстила биволицата на нейното си име - Катя, а биволчето си нямаше такова и Русин го наричаше като всички малки биволчета - Малак

         След като занесе млякото в кухничката, той се обу, нави си старателно навущата, сложи малко храна в торбата си и отиде пак в дама.

         Биволите вървяха бавно по стръмната пътека към реката. Шума от бързеите й започна да достига до ушите на Русин. От обраслото й с гъста гора корито го облъхна хладина с типичната миризма на влага. Когато слязоха до нея, Караман нагази във водата. Катя и Малак го последваха. Щом водата стигна до коремите им, те спокойно започнаха да пият от нея. Като се напи с вода, Караман се потопи целият в реката и само муцуната му остана навън, през която силно пръхтеше. Постоя известно време така, наблюдаван от биволицата и биволчето. После се изправи и тръгна да излиза от реката. Те го последваха. Като излязоха и запасаха сочната трева край реката, Русин, който през цялото време ги наблюдаваше, заговори на биволицата:

         -  Хайде, Кате, пасете тука на хладно, а аз се връщам в село. Бавно, бавно, до довечера и вие ще стигнете до него. Не ви е за първи път да се прибирате сами!

         Биволицата махаше с уши, гонейки досадните мухи и сякаш така му отговори на заръката:

         - Добре, добре, до довечера ще се приберем!

        Когато Русин изкачи голямата стръмнина от реката и пътят стана по - лек, откъм селото започнаха да се чуват тупкането на тъпаните и пискливият глас на гайдите. Сърцето му заподскача с техният ритъм и крачките му станаха по - широки.

         ,,- Родата сигурно се е настанила в корията и се гощава, а младите играят хоро на голямата поляна."- помисли си той и вървежът му стана леко подтичване.

        Прибра се. Изми се с нагорещената от слънцето вода в големия бакър. Преоблече се и хукна към дъбовата кория. Като стигна там, някои от родата го видяха и още от далече го заподканяха:

        - Хайде, бе Русине, докога ще те чакаме? Ела, ела сядай да хапнеш!

        - Седни до моя Иван! - подкани го вуйчо му. - Тъкмо сте на една възраст и на един акъл. И се хранете по - бързо, че хорото вас чака!

        Братовчед му направи място да седне, а майка му сложи пред него една купа с агнешки курбан и като му подаде лъжица го подкани:

         - Яж, сине, яж! - и застана зад него, наблюдавайки го с умиление.

         Русин изсърба набързо курбана. После се пресегна, отчупи едно голямо парче печено месо и започна да отхапва големи хапки от него. Като се нахрани доволно, изпи една голяма купа айран и чак тогава побутна Иван:

         - Хайде да ставаме, че момите се наиграха!

         - Те и докато мръкне няма да се наиграят, защото кръвта им ври от младостта, братовчеде! Но като си рекъл, да ставаме тогава!

         Когато се изправиха и тръгнаха към хорото, родата видя разликата между двамата. Иван достигаше до рамото на Русин, а раменете му бяха наполовина Русиновите. Калеко му Петко, който не беше го виждал скоро, каза на майка му:

        - Голям мъж си отгледала, Кате! Да ти е жив и здрав! Много работа ще върши и ти ще бъдеш рахат.

        - А, бе, голям мъж, много работа ще върши, ама ще иска и много амкане, Петко! - шегувайки се каза вуйчото Георги и всички се засмяха.

        Започна да се свечерява. Първи се прибраха домакините по къщите, за да приготвят местата за спане на гостите, които се веселяха в корията. На някои почерпката им беше дошла в повече, но това не се разбираше в общата веселба. Свирнята не спираше. Младите играеха хоро на смени. Изморените почиваха и си шушукаха, отпочиналите играеха. Всичко това продължи до момента, когато се появиха ония бръмчащи малки досадници - комарите и накараха всички да се забързат към домовете за почивка.

        Русин се приближи до тяхната къща и остана много изненадан. Биволите ги нямаше в определеното за тях място на двора:

        ,,- Сигурно ще се приберат по - късно!" - помисли си той. Майка му със сестрите му отидоха във вуйчо му и щяха да останат до късно там. Реши и той да отиде във вуйчо си , да си побъбри още с родата.

       Наближаваше полунощ. Пълната луна грееше от отрупаното със звезди небе. Русин се приближаваше с весело настроение от срещата с родата, но когато стигна до тяхната къща, веселото настроение го замени голямото разочарование. Биволите пак не се бяха прибрали. Трябваше бързо да си ляга, за да стане рано и да отиде да ги търси. Осъзна и грешката си, че не сложи хлопка на Катя. Така нямаше да се лута и по лесно щеше да ги намери. Успокояваше се само с мисълта, че сигурно са някъде наблизо селото.

        Още не беше се развиделило. Русин стана, облече се и си приготви храна за из път. Като излезе, взе подпряната сопа до вратата и се запъти към мястото където ги беше оставил. Луната чертаеше пътя му докато се развидели. Вървеше с надеждата, че ще ги срещне, но не ги срещна, не намери и следа от тях. Заслиза по стръмната пътека към реката докато стигна мястото където ги беше оставил. И там ги нямаше. Започна да проследява оставените оскъдни следи - отхапана трева, тук - там стъпки от копита. Следите водеха в обратна посока. Това не беше се случвало. Заради ярмата, която вечер й даваше, биволицата винаги водеше Малак и се прибираше навреме, следвана от Караман. Сега бяха тръгнали в обратна посока. Русин също тръгна на там. Следите отначало водеха край реката, после извиваха и се отправяха нагоре по баира. Вече приближаваше пладне, когато той се изкачи на билото. Там беше ,,Калето". Старите хора от селото разказваха, че някога това е било град, заобиколен от каменни стени.

         Русин ходи на училище до момента, когато баща му се спомина. Тогава трябваше да напусне и да поеме мъжката работа в къщи и на къра. Преди да напусне, в училището дойде нов даскал. С него и останалите ученици веднъж ходиха до ,,Калето". Там той им разказа за изчезналия град, в който е живяло племе на траките - народ обитавал тези земи преди много, много години.

         Покрай разрушената стена на ,,Калето" минаваше път, който водеше към близкото деренце. Преди време, от извора там баща му направи чешма. Русин кривна и се запъти към нея. Отиде при чешмата, подпря сопата, остави торбата и се наплиска обилно с вода. После седна на малката полянка, опря гръб на големия бук до нея и извади каквото носеше в торбата. Нахрани се, пийна студена водица и легна по гръб на топлата земя да си отпочине. Понеже не беше спал добре и от уморителното ходене по баирите, неусетно заспа.

          Събуди го леко побутване по рамото. Той отвори очи, изправи се и стреснат от гледката опря гръб на буковият ствол. До него стоеше много красива жена с феерична рокля. Беше Кибела - Богинята - майка на траките. От изненадата Русин се вцепени. Жената беше непозната с неприлично за него облекло. Тя стоеше и се усмихваше. После протегна с ръка, погали го по главата и попита:

           - Уплаши ли се, синко?

           Русин се опита да отговори, но звук не излезе от гърлото му, а тялото му не го слушаше.

           - Биволите ли търсиш? - пак попита Тя.

           - Да! - съвсем тихо се откъсна отговора от Русиновите устни.

           - Ей това биволче, там край пътя, сигурно е твоето?

           Русин се обърна и погледна натам, накъдето тя посочи с ръка. Край пътя, по който беше дошъл откъм ,,Калето", лежеше Малак. Той се обърна към красивата жена и пак тихо й отвърна:

           - Да!

           Тогава Тя го погали по главата и му каза:

            - Иди, синко, при него! Ти си здрав и силен. Хвани го за опашката и го вдигни!

           Русин отиде при Малак, хвана го за опашката и се опита да го вдигне, но той не помръдна.

            - Ела при мен, синко! - извика го непознатата жена.

           Той послушно отиде при нея.

            Сукни един път от тази ми гърда! Това е майчиното ти мляко, което не си досукал.

            Русин изпълни каквото му каза жената. Тогава тя го прати пак при биволчето да го вдигне. Той отиде, хвана го с едната ръка, опита с двете, но то не помръдваше. Тя го извика пак при нея.

            - Сега сукни един път от другата ми гърда! - каза му Тя

            Той сукна един път от другата й гърда и Тя пак го прати да вдигне биволчето. Този път, приближавайки Малак, Русин усети страшна сила как напира в цялото му тяло. Хвана Малак и го вдигна над главата си. Обърна се да покаже това на жената, но нея там вече е нямаше. Спусна на земята Малак. Известно време стоя не вярвайки на очите си. След като се съвзе, пристъпи към биволчето, хвана го и пак го вдигна. После го остави на земята. Русин разбра, че е станал много силен човек. Когато се успокои още малко, чу в гората чупене на съчки и от там първо се показа биволицата Катя и след нея Караман. Биволчето, като ги видя, измуча и се затича към майка си да бозае. Русин ги подкара към селото.

             Когато стигна там, на поляната край дъбовата кория хората бяха направили голям кръг и в средата му бяха започнали народните борби. Той закара биволите в дама. Изми се набързо. Надяна си пак по - новите дрехи и се запъти към мястото на борбите. Вуйчо му пръв го видя:

            - Хайде, бе Русине! Какво стана, бе вуйчовото? Майка ти се притесни за тебе. Намери ли биволите?

            - Намерих ги, вуйчо! В дама са.

            - Щом е така, иди хапни нещо! Те жените са в корията, на същото място.

            - Няма да ходя там! Ял съм!

            - Тогава какво ще правиш? Няма ли и ти да се побориш? На моят Иван, ей го там, му обелиха гърба на тревата и той се отказа. Миналата година и на теб обелиха гърба! Да не си се уплашил тогава?

           - Не съм се уплашил, вуйчо?

           - Ако те срам нещо, да дойда с теб за кураж, за да се запишеш?

           - Не ме е срам, но ела с мен!

           Русин изпитваше голямо желание да излезе в средата на кръга на това множество от хора. С вуйчо си отидоха при съдиите, а те не чакаха втора заявка, веднага го записаха.

          Първата хватка беше кратка. Русин хвана противника, вдигна го над главата си и го тръшна по гръб на земята. Това се случи с втория, с третия също. Схватките се редуваха една след друга. Победите му също. Съселяните му, изненадани от неговата мощ, гледаха със затаен дъх и зяпнала уста. Гостите също.

          Последната му среща, за голямата награда, беше срещу много едър борец, дошъл за борбите отдалече. Тялото му на места блестеше от зехтина, с който се беше намазал. Щом се вгледа в него, Русин позна оня турчин - голям пехливан, който счупи врата на баща му с непозволена хватка на събора преди няколко години. Той само стисна зъби и зачака да дадат сигнала за борба.

          Дадоха сигнала. Когато двамата влязоха в схватка, чу в ухото си закана:

          - Мисли му, ако ме надбориш! Жив, няма да те оставя!

         Русин не се уплаши, но помисли за майка си, чийто плач още чуваше, когато почина баща му. Реши да не го побеждава, но и да не му се дава. Борбата продължи дълго и това отекчи хората, които гледаха, съдиите също. Тогава те дадоха знак срещата временно да бъде прекратена. Заради това, което бяха видели до тогава, извикаха Русин при тях. Главният съдия го попита:

          - Русине, какво става? Не се бориш както до сега?

          Тогава той тихо им призна:

          - Закани ми се, че ще ме убие, ако го победя!

         Съдиите се спогледаха. Главният се усмихна и го насърчи:

          - Дръж здраво! Ние сме с тебе. Няма страшно. Той само плаши.

         Още с подновяването на борбата, Русин го хвана, вдигна го над главата си и го тръшна по гръб на земята. Но турчинът- пехливанин нито го потупваше по рамото, да направи жеста на победения, нито му казваше ,,евала", а продължаваше да му шепне в ухото закани. Тогава Русин се разгневи и с все сила го стисна в захвата на ръцете си. Чуха се леки попуквания на ребрата в гърдите на падналия по гръб и той се отпусна. Русин го остави и стана прав. Съдията вдигна ръката му и обяви неговата победа. Съселяните му ликуваха. От всички страни се чуваха възгласи:

           - Русин Пехливан, Русин Пехливан!

           Така титулуваха добрите борци в тия времена.

           Няколко човека изнесоха безжизненото тяло на другия борец.

           След една седмица пред тяхната къща спря конник. Той слезе от коня и свали голям вързоп. Потропа на вратата подвиквайки:

          - Русин Пехливан, Русин Пехливан!

         Русин излезе и го попита:

         - Какво има, страннико?

         Ей тоя вързоп ти го праща жената на оня пехливанин, дето си победил на събора. Той, Русин Пехливан беше богат, но лош човек. И в къщата си беше такъв. Тя те дарява с ризи и други мъжки потребности, че си е отървал от него.

         Конникът подаде вързопа на Русин, качи се на коня и препусна в галоп по обратния път.

         Селяните много се гордееха със своя герой. Срещнеха ли трудности и им трябваше човешка сила, викаха него. Веднъж няколко човека се мъчеха да качат една голяма делва за жито на волска кола, но не успяваха. Извикаха него и той е качи пред опулените им очи. Когато веднъж беше отишъл в гората за дърва и докато ги събираше, биволицата и Малак отидоха на водопой до дерето и закъсняха с връщането си. Тогава той не ги дочака, а се впрегна в хомота вместо нея. Щом стигнаха в селото и хората видяха кака дърпа колата, натоварена с дърва, наравно с другия бивол, започнаха да го наричат ,,Мечокът". Той чуваше понякога това име, но не им се сърдеше. Когато се зададеше празника на селото, пехливаните от другите села питаха дали Русин Пехливан ще се бори. Ако им кажеха, че ще се бори, те не пристигаха за народните борби. Всички записали се за борба на събора, когато насреща им се изправяше Русин Пехливан, моментално му правеха знака на победения - потупваха го по рамото и с думата ,,евала" се оттегляха.

          Така и до днес се носи спомена за него, за неговата свръх сила и славата на голям пехливанин.

           Понякога неговите съселяни в кръчмата тихо си споделяха, че тази сила Русин Пехливан е придобил с Божия намеса. Но те не знаеха, само предполагаха!!!

                       П.П. В борбата, счупването на врата се получава най - често при хватката ,,Двоен Нелсън".

                                Тая хватка е забранена да се използва в съвременната борба.