Орлицата- 2

   Занизаха се месеците и сезоните, сякаш мъниста в броеницата на времето.

Кера трескаво пресмяташе пътя, по който щеше да поведе след дни четата. Знаеше, че ордите на Дели Кадри се готвят да поемат на изток към  Василико̀.

   В заслона бе задушно и топло. Излезе навън и хвърли поглед назад. Струпаните до пещерата дървета и шума умело прикриваха входа ѝ.

Откак лани камък по камък градиха скривалището до сами върха,  малко по- рахат дишаха гърдите ѝ.   Приглади пищова на кръста си и влезе обратно вътре. Не мина много време и една девойка се шмугна подире ѝ:

   -  Искат да те видят, войводо! - отрони момичето.

Кера се извърна рязко. Толкоз време мина откак заживя в планината, никой не бе поискал да я срещне. Криеше следите си, сякаш невестулка.  И тъй научи дружината. Пръскаха се зиме, кога измръзнат листата на дряна. И щом кукувицата се обадеше на пролет,  чакаше ги при водопада на деветте извора.

  - Кои са?

  - Не ги знам- поклати глава девойката- Докараха ги от ниското. Завързали взора им. Две жени, един мъж…И дете с тях водят.

  - Щом има дете, да влязат-  кимна Кера.

Един по един неканените гости се провряха през процепа на скривалището.

 После разкриха очите им.

  - Как ме найдохте?- изгледа ги тя.

   - Войводо - сниши се едната от жените- Сестра съм на Гена…  Дето с вази вървеше. Убиха мама и тейко изедниците, та дойдох…Да я търся…От нея научих…                                                                                                                                         Кера я погледна изпитателно:

   - Как ти е името?

   - Карамфила, войводо.

После се спря до другата от новодошлите:                                                                                                                                

   - Говори, жено.

Въздребната женица прикри с длан устата си. Преглътна сухо и се разрида:

   - Сестро! Кой те прати? Бог ли?!.. Ако не беше…Сещаш ли се за Копан лани?

   Лицето на Кера едва забележимо се промени.

   - Сещаш ли се, сестро?- продължи жената- Подпалиха къщата ни тогаз...Ей, туй дете- побутна тя невръстното момченце пред себе си- Синът ми е…Дето го спаси.

Разрида се отново и се сниши. Мъжът до нея я хвана през лакътя и тя продължи:

   - Войводо! Като те зърнах… От огъня изнесе рожбата ми… Сякаш орлица видях тогаз. Него ден мъжа ми и свекър ми….Заклаха ги. Палеха, грабеха, убиваха душманите…

   Кера стана и стисна в дланите си ръката на жената. После се вгледа в очите ѝ. И сякаш видя своите.  В онзи миг, кога се прости душата ѝ с Петко...  Как заплака небето с нея… Как месеци наред жалеше в погледа ѝ росата...

   Прегърна я и дълго притиска към себе си треперещото тяло на клетницата. После се извърна и кимна към мъжа.

 Той приближи и замачка калпака в ръцете си:

   - От Одринско съм, войводо…Не вярвах… Дорде не разбрах, че е станало чудото…Кога  трябва.…

Мъжът замлъкна. Кера усети смущението в гласа му.

- Не спирай- подкани го тя.

-Брат ми е чобанин, сестро. Всичко видял…Кога срутихте моста към селото ни и запалихте дола до корията, тогаз разбрахме какво се е задало... Че идат кърджалиите. И скрихме се, избягахме войводо. Спасихме рожбите си,  живота си…

Тя кимна отново към него и той продължи:

- Сестро, кога имате потреба от нещо…Знайте, че с каквото можем…Опора сме.

 Вгледа се в лицата на новодошлите и спря до сестрата на Гена:

   - Тази пролет сестра ти не дойде, жено.

 Усети тревогата в лицето ѝ и прошепна:

- Не знам къде е.

   Жената смутено поклати глава и сведе поглед.

   - Вържете очите им и ги изпроводете. Ще ги пуснете по тъмно. Надалеч - отсече Кера.

Завързаха очите им, после подадоха по една тояга на всеки.

- Дръжте от единия край. Другия - в този зад вас. До последния- напъти ги една девойка.

Няколко жени поведоха неканените гости. Далеч от укритието.

  Слънцето отдавна бе  хлътнало зад хоризонта. Нощта тихо пристъпи на пръсти, а лекият ветрец разпръсна благоуханната свежест на планината. Във високите усои на Странджа вечерите  лятос са прохладни.

Седнала на поляната Кера мачкаше стрък трева между пръстите си. И тази нощ сънят упорито бягаше от клепките ѝ. Неспокойно и тягостно бе в гърдите ѝ. Откак на пролет сбра дружината  при водопада, само Гена и вдовицата на Панко не се завърнаха. Какво бе станало с тях? Дали бяха погазили клетвата си?!… Или предадоха четата ѝ?!

„Кърджалиите убиха мама и тейко, та дойдох… да я търся.”   - отекваха в ума ѝ думите на Карамфила.

Въздъхна. Само туй да бе!... Знаеше, че глутниците на Дели Кадри са по петите ѝ. Търсеха главата ѝ от Странджа до Одрин и Родосто. 

  Наостри слух. Стори ѝ се, че в ниското изпука съчка. Изправи се и извади пищова.   После дочу шепотът в мрака. В глухата планина улулицата изписука пронизително. Дважди. Беше знак, с който четничките ѝ подсказваха на своите кога искат да бъдат разпознати. В тъмнината различи фигурите на двете жени.

   Утринната светлина се спря в погледа на Гена и тя направи заслон с ръката си.

   - Прости ми, сестро- проплака синчецът в очите ѝ.

Кера я гледаше и сякаш виждаше през нея. Срещна безмълвните погледи на останалите.

   Двете жени стояха изправени в кръга, който четничките направиха, насядали на поляната.

    - Сестро- поде вдовицата на Панко- За друго е създадена жената. За дом. Деца…Туй е животът ѝ.

Забеляза как двете жени си кимнаха одобрително. Стисна зъби и мълчаливо мина зад тях.

Очакваха присъдата ѝ.   Гърдите ѝ се издигаха от вълнение.

   - Предадохме сърцата си…- отрони Гена- Но… не сме изменили…Тая пуста севда*! Не пита, войводо.

Кера преглътна сухо. В този миг знаеше и вярваше, че ако се огъне, път назад нямаше. Не можеше, не трябваше да се пречупва! Простеше ли веднъж, погазеше ли клетвата, борбата беше изгубена. Научила се бе да разбира, че по- добре смърт, отколкото теглило и позор. Ако ще и за нея да беше, ако трябваше за себе си да избира справедливост - пак щеше да е същото! Защото това бе цената на погазената клетва. И толкова струваше усилието към свободата. Струваше животът!

 Обърна гръб и очите ѝ потънаха в синевата. Една малка точица волно се рееше във висините. Птица! Не знаеше, че е свободна. Такава бе създадена, тъй бе отредил Бог- независим да се ражда всеки. Само човек има волята да  потъпква свободата, да тръгва против Бога!  Затова тя иска сърце! И отрицание. И жертви, много жертви. Отричане дори от живота!

Обърна се. Усети твърдостта в погледа си. После затърси с ръка пищова на кръста си:

- Наказанието е само едно! Която наруши клетвата, смъртта взема греха ѝ!

По залез обесиха бегълките.

(Следва продължение…)

*севда (тур.)- любов