16.04.2019 г., 8:57 ч.  

 Перо от гарван - разказът (2) 

  Проза » Разкази
407 2 7
Произведение от няколко части « към първа част
8 мин за четене

Перо от гарван - 2

 

Всяка прилика с действителни лица, места и събития е напълно случайна. Или... не... 

 

Пѝсарев бавно се размърда. Първото, което го ужаси беше, че всичките му крайници бяха завързани и така стегнати, че явно кръвта не достигаше до нито един пръст по ръцете и краката. По гърдите си усещаше засъхнало от повръщане и чувството за мръсотия го караше да мисли, че е в някаква кочина. Беше му студено. Адски студено... 

"Какво по дяволите стана? Защо съм тук? Това не може да е истина! Няма как да се случва на мен!" Въпросите кънтяха в главата му. Първата му мисъл беше за Елица. Сто процента е звъняла, като представата за времето му даваше усещане, че е минало много от него. Всъщност беше вече малко след един часа. "Презентацията!" Тази мисъл някак го обнадежди. "Ще има много хора, ще се зачудят къде съм, Христофор ще звънне на Елица и тогава, притеснени ще звъннат в полицията и все ще ме открият" - помисли си Тома̀ Пѝсарев и опита да размърда ръцете си. Болката го накара да изпсува със писклив глас и ядът от безсилието го изнерви до сълзи. Подът над него проскърца и се чуха бавни накуцващи стъпки. Вратата над стълбите се отвори и светлината го заслепи. Чу покашляне и по стъпалата към него той разбра, че някой слиза. Дора Шейтанова, запалила една свещ приближи към писателя, наведе се към ухото му и прошепна: 

-Ти, момко тука ще седиш! Лъжец си бил, вика Севда. Сладкодумец! Колко жени излъга с тия писания, м? Ще знаеш, много плаче тя за дето я излъга Стойчо. Ти ще платиш! Всички мъже сте еднакви! Видиш ли мъж на пътя и червата му се влачат - прескочи го! Тъй знам аз! И с право! Долни сте! Само за едно мислите! Червеите да ви ядат!... 

Със всяка дума от клетвите си, баба Дора засилваше гласа си, а очите ѝ се свиваха с яростта на вълча зеница. 

Пѝсарев искаше да говори, но от запушената му уста се чуваше само съгласната - М. 

Слизайки, Севда подвикна на майка си: 

- Остави го майко! Качвай се и извикай Вълкан! Бабата пови гръб и преди да се хване за парапета отново се обърна. Очите и... Пѝсарев беше като пронизан от тоя поглед. Лоши очи. Дяволски. 

- Е, писателю, без тебе няма да се свърши света! 

Един лъжец по-малко! Само омайваш жените и си мислиш как да обладаеш някоя с хубавите си приказчици! 

Сви юмрук и го заби право в носа на Тома̀, изплю се в лицето му и размаза с длан храчката си. 

- Тук ще е твоя гроб! Вземи та си съчини молитва, ама не на Господ! На мен ще се молиш! 

Пѝсарев недоумяваше с какво е заслужил този ад. 

Че явно са психично болни - факт, но защо аз? Защо? Отново си помисли за Елица и като знаеше каква лъвица става, когато някой се отнесе зле с половинката ѝ, в главата му се прокрадна гледка, в която Шейтанови живи изгарят в собствената си дупка... Това го усмихна на ум. 

Севда удари още един плесник на писателя с обратната страна на дланта си, изпсува, качи се нагоре и подшушна нещо на Вълкан, а после излезе навън. 

Този огромен мъж, слизайки надолу сякаш огъваше стълбите с тежестта си. Приведен и с тези дълги ръчища приличаше на някакъв праисторически човек. Надвеси се над Тома̀ и измуча: 

-Хъъъъ!... 

Беше нещо като задоволство или просто начин, по който казва нещо. Писателят нямаше как да знае. Поднесе му парче сух хляб, две кюфтета и едно канче вода. Отвърза кърпата и Пѝсарев изкрещя на мига: 

-Помооооощ! Помоооощ! Има ли някой друг? Моля вииииии!... Спря, защото огромната ръка на Вълкан го накара да остане без въздух. Пѝсарев всъщност осъзна, че за да го държат тук, значи едва ли някой може да го чуе... Реши да се държи спокойно и послушно. С такива психопати е рисковано във всеки миг, камо ли ако се чувстват притиснати от прекомерен шум или паника. 

-Хъъъъъх... Вълкан сочеше храната и водата. 

Тома̀ беше с разбит нос, подута вежда и устни и изпитваше всичко друго,  освен глад. Гадеше му се, но започна да яде. Вълкан стискаше с големите си пръсти кюфтето и чупеше хляб, сякаш хранеше малко дете. С някаква нежност почти. Вероятно това бяха двете кюфтета дето си поръча. Сториха му се вкусни дори. Хляба беше мухлясал, но с глътка вода се преглъщаше някак. Пѝсарев загледа очите на Вълкан. Наистина детски очи. Сякаш завинаги останали в първи клас. Изяде едното кюфте и му стана лошо. Дали от шока, дали от миришещите на оборска тор, пръсти на Вълкан, но повърна всичко. Едрия мъж се ухили и с дежурното му -Хъъъъ, размаза с кърпата цялата тая слуз по лицето на писателя в опит да го изтрие... После лисна остатъка с вода по очите на Тома̀, завърза кърпата, пропита с жлъчен аромат на устата му и се качи нагоре. Най-хубавото бе, че дали нарочно или забрави, но свещника със двете свещи остана в близост до завързаните крака на Пѝсарев. Тази светлина някак освети спасението му. Но... за кратко. Писателят заспа отново. От болка, безсилие, от страх. Можело и така да заспи човек... 

С Христофор Цонев бяха приятели от детинство. Имаха особен вид отношения. Без афиширане. С чувство за хумор. Чистота. И вярност. Не се виждаха често, тъй като живота им тръгна в различни посоки, но след появата на детето на Христофор, започнаха да се виждат и да споделят отново приятелството си. Цонев бе срамежлив на пръв поглед. Имаше някакво вродено усещане за темерутност, но когато и да кажеше нещо, то бе запомнящо се. Обикновено те оставя замислен или се заливаш от смях. Такъв човек беше. Приятел. 

- Ъмм, добър ден на всички! Очевидно нашият уважаван поет и писател, Г-н Пѝсарев го няма и се надявам това да е част от ексцентричното му чувство за хумор или просто е възпрепятстван. Звънях му, но телефона му сега или е изключен, или извън обхват. Съжалявам, но презентацията може да започне, като негови колеги ще прочетат някои неща, ще поговорим, после ще хапнем, пийнем и така... Извинявам се от негово име. Ще звънна и на приятелката му. Приятно изкарване и... да е честито на Тома̀! На нас също! 

Толкова думи от Цонев много трудно можеха да се чуят, но самият той беше толкова превъзбуден от това събитие, че сега виждайки разочарованието на гостите, му идеше да се изяде от яд... 

Излезе навън и запали една цигара. Пушеше ей така за чалъм дет' се вика. Набра номера на Елица и чак тогава видя осемнайсетте пропуснати повиквания от нея. "Мамка му! Станало е нещо!" - притеснено се почеса по челото и отсреща чу гласа на Елица Енчева: 

-Форко, какво става? Тома̀ не ми вдига. С теб ли е? Пристигна ли? Полудях от притеснение, каза, че ще звънне като наближи, а не звънна! Кажи ми нещо! Какво има? Къде е?... Тя го засипа с въпроси и нервност, но Цонев нямаше и малка представа какво се е случило. 

- Не знам, Ели! Нищо не знам. Пълно е с гости. Презентацията тече. Добре, че се намери кой да води събитието. Но... не знам кви ги върши тоя човек! Все така прави!.. Звънях му, но нищо... 

Елица дишаше, запъхтяна и я изби на плач. 

-Ще звънна в полицията. Хайде, после ще се чуем  и тръгвам към Банско... 

-Пази се, моля те! - угрижено каза Христофор и затвори. Хвърли фаса и се върна в лобито на хотела... 

Елица беше специална жена. Специална за Тома̀. Обичаше го до лудост, която той и докарваше с неговите постоянни настроения и емоционални дупки, в които изпадаше вследствие на миналото си, от което така и не избяга. Така или иначе многото душевни травми по различен начин се отразяват на всеки, но при Пѝсарев това пречеше на, толкова чаканата последна и истинска любов, каквато той изпитваше към нея... 

Тома̀ се събуди, вмирисан и целия се тресеше. Тялото му бе изпотено и нямаше част от него, която да не го болеше. 

"Камиона, който ми засече пътя, големия човек, който го караше, после заведението, бабката, лицемерната собственичка..." Пѝсарев сглоби пъзела. "Не е било случайно! Но... защо и пак... защо??" Свещите почти се бяха стопили. Пѝсарев направи усилие да се приближи, но гърба му толкова бе схванат, че сякаш е лежал в бетон. Все пак успя да застане седнал и приближи въжето, с което бяха вързани ръцете му към пламъците и зачака. Пърлещия звук на конопеното изгаряне му даде още сили и кураж. Въжето беше дебело, но все пак нишка по нишка се разхлабваше. Едната свещ угасна а пламъка на другата треперещо отмерваше сякаш пулса на сърцето му. Той напъна да разшири възела и успя. Ръцете му увиснаха, изтръпнали и посинели. Сега трябваше някак да развърже краката си.... 

Вълкан отвори и изръмжа: 

-Хъъъ, хъъъъъъ! 

Пѝсарев започна да движи крака в опити да рита и усети как се освобождава, но великана беше вече почти до него и го връхлетя с тежкия си юмрук. Тома̀ буквално изхвърча назад и се удари в ръбестите камъни на стената. Единствената светлина беше през процепа на полуотворената врата пред стълбите. Писателят използва тази видимост и рязко се отдръпна от отново връхлитащия го, Вълкан. Едрия мъж стовари ръката си върху Тома̀, но едва го удари в лицето и Пѝсарев се размина хващайки металния свещник. Със цялата си злоба и гняв удари Вълкан по главата и кръвта шурна по лицето му. Още веднъж и още веднъж - десетина удара докато този глуповат неандерталец отпусна глава на едното си рамо и забели детските си очи,

сякаш в облекчение на безмисленото си съществуване. 

Пѝсарев се затътри нагоре по стълбите и срещу него застана баба Дора. Държеше ловна пушка и я бе насочила към гърдите му. 

- Казах ти, момко - Няма да излезеш без да усетиш мъката на Севда по себе си... 

 

следва... 

 

Стихопат.

(DannyDiester)

 

» следваща част...

© Данаил Антонов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Следя с интерес.
  • Личи, че и ти, като мен си фен на Стивън Кинг. Чакам продължението.
  • Ааа пиша аз! Насърчихте ме здраво!
  • Пѝсарев, Пѝсарев... какво ти дойде до главата...Дани, вече не смея да те насърчавам да пишеш...
  • Благодаря Ви!
  • Тръпна в очакване на продължението, макар действията да са доста драматични...!
  • Господи! Наистина се случва! Сега тези жени ще озвереят съвсем, когато някой е посегнал на единствения мъж, който ги гледа с обич и преклонение! Сигурна съм, че Тома ще бъде спасен, но дали ще иска да оцелее?!
Предложения
: ??:??