8.10.2010 г., 14:55 ч.

Първото кокиче 

  Проза » Разкази
2101 0 1
4 мин за четене

Денят започна мрачно и тежина възседна гърдите ù, карайки сърцето ù да се чувства като в капан. Слънцето се бе скрило зад мрачната стена на гъстите пухени облаци, които дори не бяха оформили красиви формички, на които да се радва. Всичко беше мрачно и сиво, а уж пролетта бе настъпила в близките дни. Въздъхна, взирайки се през прозореца в чудене дали ще завали през деня и надяваща се това да не се случи. Имаше толкова много работа! Очакваше я поредният тежък и изтощаващ ден, отново щеше да си легне изцедена до последната капка пот и да спи не повече от четири часа. Въздъхна.

- Скъпа, къде ми е зелената вратовръзка с червените линии? – обади се мъжът ù някъде от другата стая. Започваше се всичко от начало. Дори нямаше време да погледа малко природата около блока. Поне нея като с друго не разполагаше. – Хайде, бързам! Намери ми я по-скоро! – извика отново съпругът ù.

 Ах, колко мразеше да се отнася така с нея. Създаваше чувството, че му е робиня и няма други задачи, освен да му служи, без да се противи. Любовта им се бе изпарила постепенно с времето и сега всичко се крепеше нa няколко нишки уважение, които в такива случаи сякаш липсваха. Поредната въздишка се изтръгна от гърдите ù, но устните ù не пророниха и думичка. Завлече тялото си до гардероба, където вратовръзката бе закачена внимателно миналата седмица. Дали изобщо я бе потърсил? Винаги се питаше това, когато я караше да търчи из апартамента, за да му намери дадена дреха. Занесе му „съкровището” и го изпрати до вратата с капка щастие в очите си. Един човек по-малко в къщата, тоест една грижа се сваляше за няколко часа от плещите ù.

- Мамо, закъснявам за училище! Дай ми пари! – появи се зад гърба ù големият ù син Дани. Момчето вече бе на четиринадесет години и започваше да забравя кой командва в къщата, какво трябва да му е отношението към родителите, но най-лошото бе, че винаги „забравяше” кога трябва да се прибере и майка му притеснено го чакаше всяка вечер на дивана със свито сърце.

 Жената протегна ръка към сакото си, което бе закачено в близост до нея и измъкна портфейла си от там. Извади пет лева и ги връчи на младежа, който ù се усмихна, благодари безлично и след това изхвърча навън, оставяйки я да се чуди дали изобщо ще ходи на училище. Дори не си бе взел раницата. Ах, тези деца! Майката бе забелязала, че от известно време Даниел не взимаше дори една тетрадка за училище, което си бе притеснително, но така и не ù оставаше време да поговори с него. Или тя беше заета, или той липсваше от дома. Скоро трябваше да му обърне малко повече внимание.

 Отиде до спалнята, където се преоблече в елегантен костюм, който при всеки случай само след няколко часа щеше да е за пране, но не можеше да излезе по спортен екип, нали? Както винаги, не ù остана достатъчно време за нея си, така че красива прическа или ефектен грим нямаше в днешния ù тоалет. Набързо бе вързала косата си на конска опашка и се бе завтекла към детската стая, където двете ù дъщерички все още спяха.

 Събуди по-голямата, Лили, и я изпрати да се измие, докато приготви по-малкото чедо, Кати, за преглед при личния лекар. Отне им повече от половин час, докато се  стегнат за излизане, което напрегна жената до краен предел. Закъсняваха, а в детската градина винаги ù мрънкаха, когато заведеше Лили по-късно от уречения час.

- Хайде де, върви по-бързо. – скара се на малкото момиченце майката, с което си спечели един тъжен поглед от страна на русокосото детенце, което трябваше да тича, за да смогва на крачките на майка си.

 Унесена в грижи за Кати, която тези дни проявяваше признаци на върлуващия грип, жената не забеляза внезапното изчезване на по-голямото си дете. Вървеше бързо по тротоара и не видя как момиченцето е пресякло улицата. Не забеляза действията му, но когато най-сетне се осъзна и съзря Лили на отсрещната страна, гласът ù заехтя из улицата.

- КАКВО ПРАВИШ ТАМ? СТОЙ! АЗ ЩЕ ДОЙДА!

 Детенцето обаче не послуша майка си и се втурна бързо по асфалта. Червен автомобил тъкмо бе завил и стремглаво се приближаваше към нищо неподозиращото момиченце, което вървеше към сестричката и жената, която го бе родила. Сините очички на Лили се разшириха от ужас, когато ù оставаше не повече от метър до сблъсъка с желязната машина, но като едно умно хлапе не остана на мястото си. Крачетата ù зашариха по-бързо и след секунди се озова до майка си, която бе на път да изпадне в шок.

- Мамо, подарявам ти първото кокиче!

 Ръчичката на Лили се вдигна нагоре и поднесе едно малко цветенце към жената. В очите на детето се криеше цялата любов, която бе нужна на една майка. Цялото щастие. А наивната усмивка бе най-хубавото нещо, което можеше да получи като отплата за всички грижи.

- Благодаря. – отвърна жената и проля една сълза. От щастие.

© Радомира Димова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • По-добре не може да бъде казано...!Впечатлена съм!
Предложения
: ??:??