"... Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп на болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйна ставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба..."
                                                       Оскар Уайлд "Славеят и розата"

Вървеше бавно, дъждът се смесваше със сълзите и. Нямаше посока. Просто вървеше сама в огромния град. Една тъжна жена сред тълпа от хора, всеки загрижен и потънал в собствения си свят.

Тогава я видя.

Една прекрасна червена роза в калта.

Наведе се и я вдигна. Някой беше прекършил малките и шипчета. "Какви сме ние, хората! Страхуваме се дори от леко убождане!". Притисна цветето до гърдите си. Тръпка премина през крехкото и тяло.

Тя рязко смени посоката и с бърза крачка се отправи към дома си. Съблече мокрия шлифер и само с върха на пръстите си нежно отми калта от пурпурните листенца. "Целувам върховете на пръстите ти!" - споменът премина като стон през съзнанието и. Огледа се, все едно не беше в собствения си дом, видя изящната кристална вазичка и постави ласкаво цветето в нея.

Механично отвори капака на пианото. Не беше свирила от месеци. Разтри премръзналите си пръсти и докосна клавишите. Познатият звук я изтръгна от вцепенението. Засвири. "Лунната соната"... С всеки следващ акорд усещаше топлината, която нахлуваше в пръстите и. Свиреше, затворила очите си, а по лицето и се стичаха сълзи и правеха вадички от отмиващия се грим.

Свиреше!

Отвори очите си и погледна розата. Стори и се, че цветето помръдна с пурпурната си кадифена главица.

Усмихна се.

С последния акорд се изправи рязко и отиде до дамската си чанта, извади флакона с приспивателните и ги изсипа в тоалетната. Гледаше, докато водната фуния ги отнасяше далеч... далеч...

Усети спокойствие и лекота в гърдите си.

Болката я нямаше! Нямаше я болката!

Нямаше я!