С аромат на откъснато цвете

С аромат на откъснато цвете

 

   „Каталея... Тя бе сама на кея. Говореше с морето и вълните, но по странен начин. Да копнея аз за нея... Как? Боса, мръсна, чорлава и гладна- далеч бе тя от идеал за Дулсинея. И някак странно бе. И тя душа носи. Може би и нейната за любов е жадна. А тези очи- тъй плашещо диви и потайни. Реакции незнайни, предизвикани от ранената ѝ глава- не знаеше какво да очаква от нея и самата тя....

Но... и утре е ден... за мен. Тя сега посреща нощта- ще я оставя сама, моята с друго ще изпълня. И денят тя ще посрещне, аз тогава ще дойда...“

***

   Беше само на седем. Харесваше му да гледа как майка му меси хляб. Любим момент, защото бяха заедно. А тя пееше. Марилина пееше прекрасно. И ароматът, който се разнасяше в малката стая, сякаш се усилваше стократно с песента. Харесваше ѝ да се наслаждава на светлината от прозореца, която падаше върху лицето и ръцете ѝ. Когато го сложеше във фурната, тя тайничко отваряше дървеното чекмедже на масата до стола, вадеше едно поостаряло тефтерче с жълти листчета и си записваше нещо. Малкият си играеше кротко до нея. А тефтерчето? На никого не го показа. Дори на него.

   В един такъв следобед- един от малкото свободни- едва четири-пет в месеца, хлябът вече се печеше, тя започна да реже картофки за супата, които бе обелила по-рано, но се поряза... по-дълбочко.

   - Рафа, миличък, подай ми чиста кърпа, моля те!

   - Мамо, какво има? Какво стана?- тя се опита да прикрие раната, за да не го уплаши.

   - Нищо, момчето ми, само малка драскотина- той обаче я гледаше доста любопитно.

   - Ще ти помогна. Дай да я полеем с вода!- дръпна без страх ръката ѝ и я поднесе под течащата вода. После долепи устни до раната. Марилина се почувства странно. Тя трябваше да се грижи за него, а не обратното. Инстинктивно дръпна ръката си. Поля порязаното с малко текила, която уж минаваше за мексиканска на битака, а съдейки по бутилката, май само за това я използваше. Потопи вече окървавената кърпа в сол и я сложи на раната. Изохка за момент и дръпна Рафаел настрана, въпреки неговата настоятелност, с която я буташе.

   - Достатъчно, Рафа, вече съм добре.

   - Добре, мамо, щом казваш...

   Не бяха семейство с възможности, но и той не се глезеше и не създаваше проблеми. Бяха си само двамата. Живееха в краен квартал, между две крайбрежни градчета, на север от Барселона. Баща му беше офейкал още от как се бе родил. Тя работеше на три места и често изнемогваше. И... след една пета нощна смяна подред на разсъмване, Марилина не издържа. Сърцето ѝ не издържа. Падна по очи на прага пред вратата, а Рафа по пижама я гледаше в будна несвяст и не знаеше какво да направи. Беше като вцепенен. Преви колене и клекна до нея. Дръпна къдравата ѝ коса, за да открие лицето ѝ. Окото ѝ се бе напълнило с кръв, цветът му не си личеше на фона на другото почти черно, а от носа ѝ, кръвта се къдреше като змия и бързо потъваше в килима, така както и топлината напускаше тялото ѝ. Някой рязко го дръпна. Беше съседът. Явно бяха извикали линейка- сигурно я бяха видели, когато пада през прага. Рафа започна да вика и да крещи. Опитваше да се откъсне от ръцете му... И успя. Избяга две-три дълги стъпки, за да достигне дървеното чекмедже. Грабна тефтерчето и го долепи плътно до себе си, стискайки го здраво. Детските му ръчички бяха учудващо силни сега. По- силни от ревът, който се опитваше да излезе от гърдите му, но се чуваше само писък... Безпомощен. Болезнен. Последен...

   Съседите бяха мили хора. Осиновиха го. Но... Две години по-късно Рафа се разболя. Много тежко. Левкемията не признава възраст. Не призна и неговата...

***

   Денят бе празничен. И въпреки облачното време, нейната усмивка го правеше топъл и без светлината на слънчевите лъчи. Тя гледаше изгладената тога на закачалката. Само след час щеше да я облече и да вземе документът, признаващ професията ѝ пред държавата. Имаше правото да лекува. Беше отличник на випуска. Всички преподаватели я познаваха и ѝ се възхищаваха. Беше взето дете, но от добри хора. Притежаваше изключително остър ум и бърза мисъл. А зелените ѝ очи бяха същински детектор на лъжата. Само те я издаваха, че не е мадридчанка.

Залата се изпълни до краен предел- родители, учители и разбира се най-развълнуваните сред тях- младите бъдещи лекари. Приветствена музика я прикани на сцената и тя застана пред хилядите очи, изпълнени с очаквания и нови надежди.

   - Скъпи колеги! Приятели мои и спътници в една обща съдба! Пред вас стоя изправена сега и обявена като първа... Първа... По какво? Нима цифрите, които стоят там на таблото наистина отразяват моя успех? Неее! Успехът тепърва ще гоним. Ние всички. И къде двойки, къде шестички- те бяха до тук! Сега едва ще започнем да се доказваме- пред себе си и пред другите- с главите, сърцата и ръцете си. Много животи ще се поверят на тях. Доверие се гради, не се печели... и много лесно се губи! Но... стига толкова! Нека тази вечер чашите напълним с надежда и вяра за успех. Честито, колеги! Нека полетим в умовете си и да останем стъпили здраво на земята!- в този момент комфетите премрежиха погледа ѝ, а триумфалната музика се сля с виковете на развълнуваните студенти.

   -Браво, Кати!- провикнаха се няколко десетки гласа. Залата се освободи и започнаха поздравленията по между им.

   - Страшна си, Каталея! Силна реч!

   - Благодаря, Диего!- усмихна се тя.

   - Кати, наистина си страхотна!

   - Благодаря, Мигел, Селина!- кимна и на двамата.

   - Избра ли си какво ще правиш?- попита Мигел.

   - Стига, знаеш, че ме влече генетиката и генното инженерство. Зубърче съм си от малка!

   - Колегите фармацевти ще съжаляват, че няма да те виждат повече!- изтъкна Диего.

   - Защо?

   - Кой ще намества фармакогнозията в главите им?

   - И сами ще се справят. Тя просто беше странично мое влечение. Ами ти? Реши ли?

   - Мозъците ме влекат.

   - Хирургически или ментално?

   - А защо не и двете?

   Семейството ми ме чака отвън... Искаш ли да дойдеш с нас?- тя знаеше, че той е сирак, но и няма близък човек, който да му се радва и да го подкрепи в ден като днешния.

   - Не, не! Благодаря, Кати. Ще се видим довечера на партито!- отвърна Диего.

   - Ами вие?

   - И ние довечера, Кати! Още веднъж честито и до после!

   - Добре... До тогава! Чао за сега!

   Вълнения, трепети, танци и копнежи, съчетани с алкохол и адреналин. Вечерта премина в тъмнината на бъдещото утро... Каталея крачеше боса по асвалта. Тананикаше си. Стъпа на улицата, когато голям камион изсвистя покрай нея. Стресна я!

   - Хей! Гледай къде караш, деее! Ех, ама и аз съм малко втрани от пешеходната!- и прекрачи към другата страна. Изведнъж някой хвана чантичката ѝ и силно я дръпна. Учудващо тя не я пусна- Какво правиш? Пусни ме! Кой си ти?- виждаха му се само очите, бяха мътни, лицето беше покрито с кърпа. Стана по-настоятелен. Хвана я здраво за раменете и я хвърли на земята. Каталея удари главата си в ръба на тротоара. Кръвта оцвети цимента. Онзи явно се уплаши и побягна. Дълго време мина, докато сирените на линейките оглушиха малката Мадридска уличка...

***

   Септемврийското море нежно галеше бреговете на Тоса дел(да) Мар. Цилиндричните кули по брега първи посрещаха изгрева. Фарът бдеше над тях. Може би се състезаваха с острите скали някъде по-нататък. Ароматът на борова смола интересно се сливаше с морските изпарения. Меките иглички на средиземноморските борчета пееха песента на вятъра. Но спомените за стъпки в пясъка, скрили романтиката на среднощната разходка в паметта на водата, сега бяха потъпкани от дирите на полицейски гуми. Заслепени от светлините и оглушени от сирените. Бяха се събрали и хора, но и бяха достатъчно далеч, поради бързата реакция, за да не видят какво става там... по-навътре в гората.

   Той слезе от колата. Сините му очи даваха откос на матовия загар на лицето му и пепелявата му коса. За това ги бе скрил зад очилата, докато оглеждаше насъбралата се тълпа. Свали ги когато стигна до мястото.

   - Какво имаме тук, Вергара?

   - Няма „Здравей“, ни „Здрасти“!

   - Има труп! Няма „Здравей“!

   - Добре... Албина, виждам, че си в добро настроение! И така: Жена на видима възраст между 23 и 28 години, обесена- въжето не е само имитация, деликатно разсъблечена, почти гола с цвете в ръка, криещо лицето ѝ.

   - Изнасилена ли е?

   - За сега още не знаем! Няма следи, но аутопсията ще покаже!- той клекна до жертвата. Очите ѝ бяха отворени- само те се виждаха. Останалото беше покрито от кичестите цветове на цветето- лилави, падащи като дъжд надолу. Острият му поглед проследи посоката им. Интересно се оказа, че увисналият връх сочи ръката ѝ- полу-свита в юмрук, опряна до бедрото.

   - Какво е това?- почти смънка той и извади ръкавицата си. Изкара една навита на руло хартийка от ръката ѝ. Разгърна я внимателно- О, той бил и поет! Прочети!- и я подаде на Валенсия, а тя започна на глас:

„В очите ти виждам плам,

там няма похот, нито срам...

Докарваш ме до истерия-

ти си моята МИСТЕРИЯ!

 

   - Последната дума е написана с кръв!- каза тя- Но дали е нейната?

  - Това ще го разберем! Струва ми се обаче, че имаме работа с изкусен тип. Ще имаме доста трудности. Дали му е първата?

   - Жертва ли? От къде да знам!

   -Валенсия Вергара!- преплете пръсти той- Моля те, гледай по-внимателно и детайлите, и жертвата. Добра си, но силно нетърпелива и първична!

   - Още за профила ми от великия Сантяго Албина?- иронично каза тя- Или ще се занимаем с нея?

   - Знаем ли коя е?

   - Преди четири дни имаме обявена за изчезнала Селест Ривера и съдейки по снимката- Валенсия обърна към него телефона си- Това е тя!

   - Къде е изчезнала?

   - Последно са я видели в Матаро̀.

   - Виж! С различни очи е!- подчерта той.

   - Има леща на едното!

   - Виждам, но нейна ли е? Или негова? Белязва ли я? Показва ли ни?

   - Пожелавам си да разберем! Едно обаче е сигурно!

   - И какво е то, Вергара?

   - Че ушите на цяла Барселона и в частност Каталуния ще пламнат и клюките ще се премесят със страх!

   - Нека проверим тогава, колко ние сме бързи! Тръгваме! И Валѐ- вземи цветето!

   - И какво да го правя?

   - Хербаризирай го!- иронизира я той- Ами разбери какво е?

   - И какво значение има то, Албина?

   - Всичко има значение, момиче, всичко! Остави криминолозите да довършат!

   - Двамата се качиха в колата и тръгнаха. Тъкмо вече излизаха на главния път, когато някой се хвърли върху стъклото и се изтъркули по предния капак. Тя сякаш изскочи от никъде.

   - Какво беше това?- попита Сантяго.

   - Ако не ме лъжат очите, това е лудата Каталея!

   - И каква е тя?

   - Обикаля улиците и плажовете в околията. Нещо като скитница е! Абе ти нищо ли не забелязваш?- той не ѝ обърна внимание.

   - Добре ли си, момиче?- вече беше слязъл- Как като?- и тя отиде до него.

   - Има къде да живее, но стои по улиците.

   - Каталеяаааа? Добре ли си?- тя отвори очи. Забиха се право в неговите. Черната коса се сливаше с мръсното ѝ лице. Изведнъж скочи от ръцете му и тръгна- дума не обели.

   - Видя ли? Странна е ти казвам!

   - Мълчи, Вергара! Ами ако е видяла нещо?

   - И да е видяла- разчиташ ли да ти каже?- той хукна след нея.

   - Ей, почакай! Каталея?!- тя не спираше. Той я настигна- Ела с мен, моля те!- хвана ръката ѝ, тя го отблъсна и изскимтя- Защо скочи пред колата? Какво стана?

   - Махни се!- взе да го бута тя- Върви си!- насечено и сподавено произнасяше думите. Кривеше и долната си челюст.

   - Моля те, ела с мен!

   - Няма! Няма! Няма! Махай се! Отново се опита да го блъсне, но този път, той хвана ръцете ѝ.

   - Спокойно, всичко е наред!- тя започна да набива пети в земята и да се извива. Той я пусна, дожаля му, не можеше да я държи против волята ѝ- Добре, предавам се!- Тя вяло отмести погледа си, но когато спря върху очите му, някак си се оживи, бледостта на зеленото, сега придоби ярък цвят, пръстите ѝ се извиха в неестествена форма.

   - Сложи- все едно се мъчеше да преглътне камък- Уистерията*** в стъкло и я напръскай с вода.

   - Какво каза?

   - Така- сякаш ѝ се повдигаше- в плика няма да я бъде. Кажи ѝ!- той погледна към колежката си. Тя наистина държеше цветето в плик.

   - Ти знаеш какво е това?- Каталея вече беше десетина метра напред, когато единият ѝ крак настъпи другия и тя падна. Той пак отиде до нея. Този път беше в безсъзнание. Взе я на ръце- Валѐ! Щеш, не щеш, тя идва с нас! И знае какво държиш в ръката си!...

   Отидоха в управлението. До това време Каталея дойде на себе си. Уплаши се и започна да рита вратата. От ъгълчето на устата ѝ беше потекла пяна. Валенсия все още я гледаше с погнуса и недоверие. Той обаче изобщо не мислеше така. Влязоха в стаята за разпит, той ѝ донесе чаша вода, остави Вергара с нея и отиде да извика лекар. Не знаеше как ще реагира, ако спомене думата „болница“.

   - Чудесно! Сега сме аз и ти, кукувичке! Няма що! А той те и хареса.

   - Седем!- изръмжа Каталея и скочи от стола, подпряла ръце на масата.

   - Какво?

   - Той ги е белязал седем! Няма да го спреш!- погледна я дяволито отдолу нагоре и забърса лицето си с ръка.

   - И? От къде си толкова сигурна? Знаеш ли кой е?- попита Валенсия подигравателно.

   - Да!- по същия начин ѝ отвърна Каталея и се ухили ехидно- Това е човекът- химера*!

   - Това е то! Лудата си е луда!- в това време влезе Сантяго с доктора. Изведе Вергара със себе си.

   - Уистерия! Провери какво означава!

   - А ти къде отиваш? Има изчезнало още едно момиче- този път в Тоса, точно там от където се върнахме! Родителите са подали сигнал днес, но ще бъде приет утре официално. Не е минало достатъчно време. Тя каза ли нещо докато ме нямаше?

   - Само глупости!

   - Слушай, Вергара! Всеки е човек на тая земя и нямаш право да даваш квалификации и да създаваш мнима йерархия! Разбра ли ме? Отивам да говоря с родителите, а ти си помисли как ще се държиш!- той тръгна, а тя изрита кафе-автомата- И прати листчето за изследване!- извика още той.

   Четири дни по-късно, вече имаха втори труп. Изчезналото момиче, бе намерено. Алесандра Еспиноса ги „чакаше“ в близост до Монтджуик, в закътано местенце. Тялото ѝ беше в седнала позиция, все едно чакаше някой. Сякаш всичката кръв беше източена от него, сякаш беше пресушена. А цветето в ръката, сега бе закичено или по-скоро набучено в косата. Албина бе довел със себе си Каталея. По негова молба сега тя беше под полицейска охрана. Не се пробва с психиатрична клиника, а и тя не се опита да избяга. Подхождаше изцяло нестандартно към нея. Явно виждаше нещо повече от останалите. И май имаше защо.

   - Отново различни очи! Отново една леща!- започна той.

   - Явно е Негов почерк! Негов символ!- добави Валенсия.

   - И дрехите прикриват изсмуканото ѝ тяло. Сякаш наказва всяка за нещо. Огледай се за лист.   Хубаво се огледай!

   - Този път няма лист, Албина! Погледни!- тя открехна леко ризата- Написал го е на нея!

   - С кръв ли?

   - Едва ли! Прилича повече на въглен. Мазно е!

 

„Може да си дива, може да си луда-

забиваш очи в сърцето и в умът до заблуда!

Не завися от твоята лудост...

А само... от твоята ХУБОСТ!

 

   - Е, определено ѝ я е отнел!

   - Животът ѝ взел, да... Получило му се е!- с яд говореше Сантяго- Явно се стреми към съвършенство.

   - Дали има връзка с професията им?

   - Има, Валѐ! Това момиче тук е модел.

   - А какво мистериозно тогава има в другата жертва? Била е деловодител!

   - А какво ли са видели очите ѝ в папките?

   - Отново няма следи от сексуално насилие!

   - А трябва ли? Не ѝ ли е причинил достатъчно!

   - Не се коркай! Ако имаше сперма, може би щяхме да имаме и негово ДНК, нали?

   - Извинявай! Безпомощни сме и това ме ядосва. Когато се върнем в управлението, дали няма да имаме друг сигнал, а?

   - Това в косата ѝ- смени темата Вергара- прилича на къпина.

   - За нея ще си поговоря с Каталея. Да се връщаме! Ще ми се да разгледам снимките на предишната жертва с нея. Тъкмо влязоха вътре и Каталея излезе. Отиде до момичето. Коленичи до нея и се изравни с настоящата ѝ височина. Дори леко се поклони.

   - Сантяго, тя ще остави отпечатъците си по тялото и може да разруши някоя следа!

   - Шшш, спри се, Валѐ! Остави я за малко. Нека видя какво ще направи!- а тя дори не я и докосна. Погледна я- право в безжизнените очи, доближи се до трупа ѝ, сякаш я помирисва. Извади една от трънливите клонки от главата ѝ и отиде при тях.

   - Рубус***!- и го натика в ръцете на инспектора.

   - Това ли е името? Каталея?- тя се обърна и каза на Валенсия:

   - Седем! Станаха две!- и отново влезе в колата.

   - За какво говори тя, Вергара?

   - Това изкрещя в онзи ден в стаята за разпит, когато я остави.

   - И ти счете, че не е нужно да знам?

   - Има и още... гледаше долу в земята... Докторът остави бележка за теб!- подаде му я.

   - Влизай в колата!- почти през зъби каза той и тръшна вратата. Бележката гласеше: „Свържете се с доктор Алмира Веласкес!“ Не си проговориха през целия път. Паркира пред управлението, пое си дълбоко въздух, за да не ѝ се развика за пореден път и каза:

   - Слез от колата, Вергара! И ако още веднъж скриеш...

   - Химера, химера- това каза Валенсия почти панически- Питай нея какво значи, аз не знам!- и затръшна вратата.

   - Така значи!- каза той по-скоро на себе си- Ох... Добреее! Каталея... Кати? Може ли така да ти казвам?- погледна той в огледалото, за да я види зад себе си- тя го погледна безизразно- Е, ще пробваме! Говори ли ти нещо името Алмира?

   - Да!- отсече тя и явно не следваше продължение.

   - Значи я познаваш?

   - Да!

   - Да?Да?- леко се подразни Сантяго, не че вече не беше подпалил- Значи отиваме там!- не му трябваше Джи Пи Ес, защото на бележката имаше и адрес...

   - Какво е Химера, Кати?- тя заби длани в очните ябълки- Какво, да не ти се вие свят? Добре ли си?

   - Едно с много! Много в едно!- изстреля тя, даже леко го наплю.

   - Няма да ми е лесно да те разбера, нали? Дано госпожа докторката да може да ми обясни повече. Вече стигнахме. Ела с мен, моля те!- тя излезе плахо от колата и остана леко приведена. Оглеждаше се. Може би имаше усещането, че някой я наблюдаваше...

   Сантяго почука на вратата. Не се чуха стъпки. Опита и със звънеца. Отново без резултат. Каталея започна да се върти като пумпал.

   - Добър ден! Здравейте! Кого търсите?- приближи се жена с покупки в ръце- Каталея? Здравей, мила! Отдавна не сме се виждали!- тя се доближи до нея и хвана ръката ѝ- тя потръпна, но не се дръпна.

   - Предполагам, че Вие сте д-р Алмира Веласкес?- попита инспекторът.

   - Точно така!- кимна тя. А Вие сте?

   - Инспектор Албина, госпожо!

   - Качете се с мен горе и ще поговорим. Аз тук живея. Тук помагам на хората- в дома си. Аз съм психиатър.

   - Добре, благодаря! След Вас тогава!- и се качиха и тримата.

   Алмира отключи вратата, остави в коридора пликовете и го покани в хола да седне. Отиде при Каталея. Заговори ѝ тихичко. Погали я по главата по спластената и чорлава на места метличеста коса и успя да я накара да седне до прозореца.

   - Сега вече с Вас можем да поговорим. Желаете ли нещо за пиене, инспектор Албина?

   - Чаша вода, благодаря.

 - Директен човек значи, сега идвам!- донесе кана и две чаши и седна срещу него- От къде познавате Каталея?

   - Ами всъщност аз дойдох да говоря с Вас за същото. Срещнах я случайно, тя се хвърли върху полицайската кола, когато се връщахме от местопрестъпление.

   - Оуу!- тя остави чашата в подноса- Значи сте привлекли вниманието ѝ. А повярвайте ми- това е много трудно.

   - Разкажете ми за нея, моля!

   - Историята на това момиче е много тъжна. Израстнала е в близост до столицата и там завършва медецина с отличие.

   - Значи не е родена така?

   - Съвсем не, Албина, може ли така?- той кимна- Намерена е бутната на тротоар с тежка травма на главата и значителна загуба на кръв. Този удар вероятно е причината да отключи заболяване, наречено „епилепсия“. Думата произлиза от гръцки език и означава „нападение, атака“. Но още по-интересното е латинският му превод- „свещената болест“, защото не посяга на ума. Клетки наречени „кортикални неврони“, буквално атакуват мозъка ѝ и предизвикват пристъпите. А причините?... При нея заболяването е от четвърти вид, най-сложният и труден за разпознаване- нехарактерни припадъци, загуба на съзнание в будно състояние, за което после няма спомен, силно изкривяване на крайниците при гърч. За хората обаче е по-лесно да ѝ лепнат етикета „луда“.

   - Сигурен бях, че не е! Тя разпознава растенията.

   - Никак не се учудвам. Тя е изключително умен и начетен млад човек.

   - А как стигна до Вас?- от Мадрид до тук?

   - Бях на симпозиум там и се случи така, че навестих болницата, където беше настанена тя. Силно ме привлече това момиче, заинтригува ме. И я взех с мен...

   - А как стигна до улицата?

   - Един от пристъпите ѝ- изключително тежък, я заведе там. Нещо тук предизвика спомен у нея- не успях да разбера какъв, който я провокира да скита по морските брегове, защото там тя търсеше и може би все още търси нещо. Сигурна съм, че има причина. За това не настоявах да я държа при мен. Тя не е пленник. А аз най-малко пък искам да бъда причина за оковите ѝ. Когато съм успявала да я видя, съм ѝ оставяла храна. За съжаление обаче- не се случва често... Знаете ли, Албина, тя Ви е харесала!

   - Как така?- надигна се той.

   - Спокойно, господин инспектор, тя е харесала умът Ви, усетила го е. Нещо я тегли у Вас и усеща, че имате нужда от помощта ѝ, а явно... и тя от вашата. Разследвате убийствата, нали?

   - Точно така!- въздъхна тежко той- Не много резултатно за сега.

   - Оставете я тогава да бъде до Вас. Като отличен лекар, с невъзможно бъдеще като такъв за съжаление, тя може да направи много за Вас. Колкото за растенията... силна нейна страст са. Това го научих в последствие. Използва само латинските им наименования.

   - Никой ли не я потърси?

   - Тя няма близки и роднини. Осиновителите ѝ починаха. Имаше едно единствено обаждане. Мисля, че беше от момче на нейната възраст... вече Ваша. Но не помня името.

   - Смятате ли, че...

   - Може да познава убиеца?... Нищо не е изключено.

   - Благодаря Ви много за помощта, докторе! Мога да разчитам на Вас, нали?

   - Разбира се!- усмихна се тя. Отиде до Каталея, която сякаш не помръдна във всичкото това време и я заведе при него.

   - А?- спря се той- Един последен въпрос. Знаете ли какво означава „човек- химера“?

   - Не съм съвсем наясно, но касае генетиката и в тази наука я зоват като едно от чудесата ѝ. Тя обаче- посочи Каталея- може да Ви отговори в удобен за ума ѝ момент.

   - Довиждане, д-р Велаксес и още веднъж благодаря!- слязоха двамата и се качиха в колата. Този път Каталея седна отпред- Интересен човек си ти!- каза тихо той.

   - Диего!- каза тя.

   - Какво? Кой е той?

   - Така се казваше момчето, което се обади.

   - А ти от къде знаеш?- отговор не последва.

   - Седем е неговата цел и той ще я изпълни! Само така очите си ще напълни.

   - Чакай, чакай, чакай! Смяташ, че пак ще го направи, още няколко пъти?- запъхтя се седнал Сантяго.

   - Той вече го е направил!- отвърна Каталея и го погледна право в очите.

   Потегли с колата с мръсна газ. Настани я в хотел до управлението и сложи охрана. Седмицата мина без нов труп, но и без никаква следа към предните два. Преди осем сутринта, на осмия ден, Вергара вдигна телефона в управлението. Получената отсреща информация направо я ужили!

   - Събирай се, Сантяго! Отиваме в Бланес!

   - Какво става, Вергара?

   - Дай газ към ботаническата градина? Труповете са два!- и потеглиха. По пътя взеха и Каталея. Този път Валенсия не реагира.

   Сигналът бе подаден от подържащия персонал и за щастие туристическа група не успя да влезе в градината. Упътиха ги към беседката, издигната във височините на скалите, с гледка към морската стръмнина надолу. И каква „романтична гледка“ се разкри пред тях... Масичка сложена по средата със свещи вече изгорели на нея, с два стола, а на тях... Едното момиче, бе облечено като мъж с фрак, а ръцете ѝ бяха вързани, така че да могат да държат цигулка. Отново имаше леща. Косата ѝ сякаш беше отрязана с бръснач. А другата- облечена като римска жрица, с избодени очи, „гледащи“ към „кавалера“ си. Тук може би вече беше избеснял. В косата ѝ като корона-водопад, бе сложено бяло цвете, а в джобчето на фрака на отсрещното- мак. На покривката на масата бяха изписани и посланията, по подобие придружавали и предходните жертви.

 

„Толкова нечиста, но си знатна

имаш всичко, а нима си златна?

Не зная дали си царица или княгиня,

но в моите ръце сега си БОГИНЯ!“

 

„Толкова диво гледаш в нощта,

с очите си даже палиш свещта,

а изгряш моите с твоите като фенер,

защото ти си моят КАВАЛЕР!“

 

   - Робиня*** и Папавер***!- това каза Каталея, която вече се беше приближила до тях- Седем цветя, събрани от пепелта, това е неговата песен!

   - От къде знаеш всичко това, Кати?- попита Сантяго тихо, дори нежно.

   - Има тефтерче... той ще изпълни куплетите от песента!

   - Сега не звучат много поетично, може би го е страх!

   - Страх? Неее!- тя започна да се смее истерично.

   - А ти... Знаеш ли тази песен?- тя кимна- Можеш ли да я продължиш?

   - Адонис***, Нигела***, Албиция***... песента има още три куплета. Тя запя:

 

„Жарта около себе си палиш в огън див

и всеки път когато те видя от умрял ме правиш жив!

Кожата ти е гладка като памук и сладка като бомбони,

в себе си събираш всички СЕЗОНИ!

За жена си невъзможно мила,

но бунт и борба в сърцето си свила,

всичко мое в мен си взела,

защото ти си безразсъдно СМЕЛА!“

 

   Каталея спря изведнъж. Сякаш въздуха ѝ сегна.

   - Недей, моля те!- каза Сантяго- Не спирай, нали каза, че са седем? Какво става с Албиция? Как продължава? Не разбираш ли? Може би вече имаме предимство пред него?- тя извъртя очите си навътре, качи се на парапета.

   - Нне... Ннняммате!.... Пръстите ѝ отново се извиха. Докато изтича до нея да я хване, Каталея подви крак, залитна и полетя надолу.

   - Кати! Нееее!- той се наведе. Един кактус спря пътя ѝ, но камъкът който тръгна след нея, отскочи в главата ѝ.

   Албина остави на Вергара да довърши и отиде в болницата при Каталея- да, тя остана жива. Див късмет явно имаше това момиче. Държаха я изкуствено в кома два дни, за да оздравее мозъкът ѝ... или поне част от него. Той остана с нея, цели две седмици.

   Слънцето вече се прокрадваше в стаята, когато тя отвори очите си. И не ги присви, не се скри от светлината.

   - Сантяго? Вие сте тук?- той беше заспал върху леглото, държейки ръката ѝ.

   - Каталея?- усмихна се той и разтри очите си, по-скоро когато видя къде е ръката му- Няма къде да ходя сега- Добре ли си?

   - Знаете ли? Отдавна не съм се чувствала толкова добре. Знаете ли колко са чисти цветовете пред очите ми сега?

   - Знаеш ли? Личи ти- тя се надигна леко- Много ни помогна. Сега си...

   - Не!- отсече тя- Сега ще продължа да го правя и ще довършим! Следващата жертва най-вероятно ще бъде фламенко-танцьорка. Адонисът напълно пасва на такава жена. А тук, при този случай, вероятно ще имате следа!- някой връхлетя през вратата.

   - Сантяго, имаме ДНК!- беше Валенсия.

   - Тя дори ме изпревари!- засмя се Каталея.

   - Шшш, ела Вергара и слушай!

   - Имате следа- ДА! Но това е, защото той така иска. Не е случайно!

   - Но ти... сега звучиш по друг начин!- изненада се Валенсия- И изглеждаш...

   - Хубава? Може би?- леко иронично вметна Каталея. Искате да знаете що е то „човек-химера“*?

   - Нима... Ти... Албина заекна.

   -Спомних си всичко! И повярвайте- филмът е дълъг и страшен! Сега ще ви разкажа... Случва се когато жена забременее с близнаци. В утробата ѝ обаче се случват обстоятелства и се стичат така нещата, че единият надделява над другия и го „изсмуква“, ако мога така да се изразя. Но „победителят“ взима и неговото ДНК. Другият начин е при трансплантация на костен мозък.

   - Това което намерихме има съответствие в базата данни!- каза Вергара- Излиза под името Рафаел. По-интересното обаче е, че на тринайсет години умира.

   - При първото момиче... Има ли кръв?- прекъсна ги Каталея.

   - Има, да, женска е!- каза Сантяго.

   - Но не е нейна, нали?

   - Как разбра?

   - Как умира Рафаел?

   - Според информацията- пише, че е починал вследствие на левкемия!- отговори ѝ инспекторката.

   - А как се лекува тя, господа полицаи?- погледна ги Каталея, а те от своя страна повдигнаха рамене незнаещо.

   - Ами... Със... Аммм...

   - С трансплантация на костен мозък!

   - Искаш да кажеш, че... кръвта също е негова?

   - Точно това искам да кажа! Не е проблем донорът да бъде жена!

   - Така казваш, че този Рафаел е жив, така ли да те разбирам, Каталея?- попита за потвърждение Албина?

   - Жив е! Но аз познавам него и неговото тефтерче под името Диего!

   - Същият този, който те е потърсил?- каза той, все още невярващо.

   - И същият този, който беше мой състудент. Много добър при това, но и странен. Свитичък беше и не много сговорчив. Имаше едно тефтерче... както вече знаете. Криеше го доста усърно, но... го показа на мен.

   - Защо?- учуди се Сантяго.

   - Защо ли наистина?- иронизира го Вергара, но той не вдяна.

   - Може би защото ме харесваше?- подсмихна се Каталея- Привличах го, наистина. Може би и заради ума ми, не зная- все пак мен ме влечеше генетиката, не по-малко, колкото и него. А може би, защото бях и по-добра и съм му била необходима, знам ли? Като се замисля сега.. Както и да е. Било е на майка му. До този момент не бе споделял, че е имал такава. Вижда я как умира на прага на вратата и как синьото и кафявото око са затихвали във вечен сън, докато кръвта се носела към безкрая... Това бяха негови думи, но не съм предполагала, че...

   - Може да стане убиец? Никой не може да знае или предполага подобно нещо!- успокояваше я Сантяго.

   - Нигела... Това е куплетът, с който описва майка си- СМЕЛА! Укор и любов в едно. Колкото до химерата, видях я отново там- в тефтера. Беше я изобразил в рисунка под спомените на майка си за нероденият си син на име Диего, и име на непозната жена- Мерседес. Жертвата трябва да описва всичко това!...

   - Това са трима души, в един, или греша?- отбеляза Сантяго...

 

   Измина половин година. След „влюбената двойка на беседката“, не последва друго убийство в това време. Всичко се покри и замря. Не го хванаха... нееее! Сякаш той се подигра с тях. Настигнаха го... и той изчезна. Смениха името на Каталея и я поставиха под защита- някога и някъде. Още два месеца... И танцьорката изигра своя последен огнен танц и се подпали на клада в подножието на Монсерат, белязана като вещица, изпепелена за „греховете си“ под очите на Моренетата**. А за голямо съжаление Алмира Веласкес се оказа „СМЕЛА“... И утихна завинаги с нарязаното и наказаното си тяло, което посрещаше разбиващите се вълни на камъните под фара.

   Сантяго Албина напусна. Може би не успя да преодолее загубата си. Тази своята... и на още седем разбити семйства... Нямаше вече кой да приземява Вергара.

***

   Тя стоеше на пристана... мръсна, чорлава и боса. Съзерцаваше вълните, докато очите ѝ потънат в тях или те в нея.

   - Здравей!- каза някой зад нея. Тя се обърна и го погледна така, както дете гледа непознат предмет- Не ме ли позна?- тя изкриви глава в отрицание- Нима не помниш, преди години, когато бях... до теб?- тя хлъцна и изтърва шала си, той го вдигна.

   - Дд... Диего?- като с тик кривна главата си.

   - Да, Каталея... Кати?- тя се озъби в усмивка, тъжен опит за такава.

 

„Ти си моето вечно желание

и моето най-голямо терзание!

Ти си мое творение и моя инвестиция,

ти си моята най-голяма АМБИЦИЯ!“

 

   - Помниш ли?

   - Ммм... Мило е!- прошепна тя. Той започна да чеше ръцете и лицето си- нетърпимо и с неистово желание. Даже започна да го пали. Той се сгърчи.

   - Какво е това?

   - Когато се обадих по телефона, беше ти, нали? Беше твоят дъх и шепнещ бездумен глас, но от нейния дом- заговори гладко и зловещо тя.

   - Но ти... Неприятно изненадан остана той. Свткавица разпра небето над главата му.

   - На жената, която ми подаде ръка, когато всички ме захвърлиха като мръсно коте. А ти го взе, нали? Взе живота на Алмира?- започнаха да излизат мехури по кожата му, тя дръпна шала.

   - Но... Ти... Как?... Главата ти?

   - О, тя вече е добре! Удар се лекува с удар явно... Ти колко нанесе? Колко живота отне и колко още разби? И моят в това число, нали? Не съм аз твое притежание... Вече не!

   - На теб не съм... Аз...

   - Добър си, но си забравил колко обичам растенията, нали? Не разпозна ли аромата на Хелидониум***, на Диктамнус***? Не? Подценил си ме!- той падна, тя започна да го обикаля- Защо я уби? Защо ги уби?- махна перуката на спластената и чорлава коса и изтри лицето си. Новата златна коса се разля като водопад по раменете ѝ. Изправи го- Човекът- химера! Диего, Рафаел, Мерседес? Кой си? Или си избираш? Според обстоятелствата?- погледна го право в очите.

   - Но аз... ссъм твоят Ддиего! Ти сси ммоята Албиция!

   - Не!- отсече тя- Ти си моята алергична реация. Аз просто ти я прехвърлих сега!- като вече беше хванала ръката му, в която блестеше нож, наблюдаваше го внимателно и беше предвидила подобен ход- Аз съм дива орхидея, аз съм Катлея!- и я изви обратно и го намушка, с безумна сила. Той изцъкли очи, тя също прозинесе присъдата на своя поглед- И аз станах убиец сега, аз сега угасих свещта... твоята. Но ти изчезваш завинаги в нощта!- и го бутна от скалата. Бурното море го погълна. Свлече се на колене. Избърса восъка от тялото си, който я пазеше от шала. Останалото остави на дъжда. Хвърли и него и роклята си от скалата... И остана да чака небесната вода да отмие стореното...

 

   Тя намери Сантяго и му разказа всичко: Сега мога ли да бъда лекар и да спасявам животи, сбъдвайки мечтата си, или вече аз съм просто... убиец?

 

***

 

   „Ти бе моята, Каталея... моя дива и красива Дулсинея...“ и затвори тефтерчето...

 

С помощта на фармакогнозията...

Wisteria sinensis- Уистерия/Мистерия

Rubus fruticosus- Къпина, Рубус/Хубост

Robinia pseudoacacia- Акация, Салкъм, Робиня/Богиня

Papaver somniferum- Сънотворен Мак, Папавер/Кавалер

Adonis vernalis- Горицвет, Адонис/Сезони

Nigella arvensis- Полска Челебитка, Нигела/Смела

Albizia julibrissin- Юлибрисонова Албиция, Албиция/Амбиция

Cattleya walkeriana- Дива Орхидея, Кат(а)лея/Орхидея

Helidonium majus- Майско змийско мляко

Dictamnus albus- Росен

 

Моренета- Статуята на Черната Дева в планината Монсерат до Барселона.