Скъсаният косъм - 10.

10.

Първият болен видях след няколко дни...

По-скоро – първата болна...

Беше мокър октомврийски ден. Тримата – аз, чичо Петко и чичо Свилен отивахме за вода. Докторът беше успял да вдигне на крака сестра ми и Марга, а нас помоли да донесем няколко бидона от “изворчето”. Да се окъпят с гореща вода, да се съвземат...

И точно зад ъгъла на големия блок видяхме болната...

Беше млада жена. Вървеше по тротоара, с малко странна походка...

Рекох си, че сигурно е уморена, когато тя залитна и падна на плочника...

Сгърчи се, взе да повръща, започна да подритва с крак – някак си като че тропа нервно...

Спуснах се напред и чух вика на чичо Свилен:

- Ицо! Стой...

Заковах се...

Млада жена... А Павлинка... Трябва да й помогна... Но Павлинка... Не мога да отмина... Павлинка... Павлинка... Павлинка...

Те ме настигнаха, чичо Денчо уж ме прегърна през рамо, а всъщност ме стисна като в менгеме...

- Не можеш да й помогнеш...

Разбирах... А и тя умираше – толкова ясно беше...

После започнахме всеки ден да виждаме мъртвите по улиците. Заобикаляхме далеч от тях, дори избягвахме кварталите, където все още имаше много хора и труповете се валяха дори по няколко  - един до друг...

И тогава класният обяви:

- Време е да затворим дома си...

Беше ясно за всички ни. Имахме храна и вода за известно време, имахме топливо, имахме свещи и фенери, имахме оръжие, имахме дрехи, чорапи...

Настъпваше ноември – студени ветрове, мрачни дни, дъжд...

Нямаше смисъл да обикаляме из града...

А беше време да решаваме какво ще правим...

Защото градът вече не предоставяше убежище...

Пък и нямаше как да живеем натам в него – трябваше да намерим място, където да започнем нов живот...

И, може да звучи консуматорски, но – мястото трябваше да ни даде възможност да създаваме...

Отначало условия за изхранването ни, после и за нормален живот – поне на ниво миналия или в краен случай по-миналия век...

Мечтаехме си за някоя почивна станция – близо до планината, но и до равнината. С възможности за животновъдство и земеделие, с река за прясна вода, с гора...

А, ако намерехме и хора, организирали се като нас... Които при това да ни приемат...

Доста илюзорна мечта...

Но беше хубава...

Обаче, най-напред трябваше да изкараме зимата. В умиращия град, сред болести и бандити, без връзка със света...

Тогава дойде поредното изпитание...

Болестта...

Бяхме се затворили и чакахме края на зимата. Понякога валеше сняг, но бързо се топеше. По-страшен за нас беше дъждът. 

Аз не разбирам много, но и възрастните бяха объркани, когато мазето започна да се наводнява. Валя веднъж два дена поред. Аз слязох заранта с фенер в мазата, за да взема дърва за печката. Внимателно ги разпределяхме – да стигнат до пролетта. Полагаха ни се две кофи за деня – на нас, на Димчо и семейството му. Спяхме в хола, при голямата печка – камина. Тя топлеше добре, а и ние се завивахме яката, дори Павлинка разполагаше със спален чувал. Много топъл чувал – един ден спах по обяд в него, хем печката още не гореше – палехме я привечер, за да има топлина нощем. Обикновено всичките двадесет и двама човека се събирахме в хола на третия етаж. Там, в големия тристаен апартамент на бай Денчо, стана нещо като щаб. Самият собственик беше заел само една от стаите, в друга прие класния и жена му. Да не слиза постоянно от последния етаж, а и така се пестяха някои неща. Светлина, топлина, че и храна дори. Колкото и натуралистично да звучи, при повече хора у дома, храна не остава зян. Все някой дояжда...

Та там, в хола, се събирахме. Печката гореше, ние си приказвахме, някои дремеха, други влизаха и излизаха...

Като баба Деша и Марга. Цял ден кръстосваха из кооперацията. Организираха жените, направиха нещо като пералня на втория етаж, в банята. Ние - аз, Димчо, Пешо, Анка, внучката на доктора, Гергана на чичо Петко глухонемия – ходехме за вода в парка. Винаги с нас идваше един от мъжете. И стискаше в ръка оръжие. Слава Богу, нямаше произшествия. По всяка вероятност бандите, бродещи из града, не бяха забелязали мястото. А и не им се скиташе из зимния парк, предполагам...

Та него ден донесохме вода и аз отидох за дърва в мазето. Нещо блестеше, вдигнах фенера – подът беше мокър откъм единия коридор. Вода? Огледах...

Идваше някак си по сами плочите, като че имаше някъде малко изворче. Рекох да вдигна дървата и после да кажа на съседите. Отворих мазата ни – не заключвахме, нямаше смисъл. И там – вода. Направо се виждаше как излиза изпод цимента. Два източника?

Качих се горе. Тъкмо хората се събираха в хола на бай Денчо. Казах им, всички се втурнаха надолу...

Така и не разбрахме отде идва водата. Дали след катастрофата канализацията е запушена и сега водата избива през стари кладенци, върху които е била построена кооперацията, дали нещо друго...

Цял ден изгребвахме водата...

Тя се увеличаваше, стана до педя. Мокри, уморени, курс след курс нагоре по стъпалата, после изливане направо на улицата...

А до вратата стоеше един от възрастните с автомат в ръка. За всеки случай...

До вечерта изгребахме всичко. И легнахме капнали...

А призори ни събуди звън по неизползваните тръби в банята. Това беше условната сигнализация – дежурните викаха всички.

Слязохме по стълбището – мъжете с оръжие в ръка, жените изчакваха на площадките...

Дойде болестта...