Amadea (Бианка)
38 105
23.11.2007 г., 9:46 ч.

Сърцето е самотен ловец 

  Проза » Разкази
3535 0 8
2 мин за четене




Нощта беше прохладна и влажна. Улиците пустееха - тук-таме минаваше някое бездомно куче, замръкнал пияница или ловуваща котка. Чуваха се падащите капки от улуците, тихото шумолене от поклащащите се и натежали от следобедния дъжд листа. На безлюдната улица се чуваше тих, аматьорски джаз, идващ от отворения прозорец на пропаднала и почти незабележима нощна кръчма.
Кръчмата беше почти празна - пуста, пропита с алкохол и неосъществени мечти. Студена, неуютна и вехта. В помещението имаше само четирима души - барман, мъж на средна възраст, който дремеше на стола зад бара, а телевизора над него се опитваше да улови някакъв канал. Единствения човек седящ на бара и сипващ си солидни дози ром от оставената без надзор бутилка беше млад мъж - на не повече от 30, беше пиян и с почервенели очи, неугледен на външен вид, самотник по душа, но лицето му излъчваше интелигентност и някогашни идеали и ценности, които вече са били потъпкани.
В ъгъла на помещението беше седнал слепец - одърпан, бос, слаб и брадясал. Той държеше красив саксофон в ръцете си и свиреше меланхоличен джаз - музика идваща от душата му.
Тази музика докосваше младата дама седяща на една от трите маси. Млада, красива и скромна. С бяла и гладка кожа, красиви и топли сини очи и пепеляво руса вълниста коса. Пиеше единственото уиски, което предлагаше заведението и пушеше цигари в пакет. Така кръстосала крака тя наблюдаваше хората в помещението.
Осъдени души, вечно пияни и обечени да скитат в студените нощи на безкрайната пустиня от празнота. Те бяха пияни - пияни и опиянени от мъката си до такава степен, че дръзваха да се надсмиват над живота. Надсмиваха му се тъй гръмко и дръзко, че когато удари техния час, дори самата Смърт да тръпне да ги прибере. Такива бяха те - несретници в очите на другите, безчувствените и бездомни рожби на Живота, които намираха своя временен заслон в евтината кръчма. Техните сърца бяха уморени и изтощени от дългото пътуване. Бяха прекарали толкова години в търсене на щастието, любовта и душевната хармония, че в един момент спряха да си починат и не пожелаха да продължат. Сърцата им бяха самотни ловци, ловци на щастие неуловено, ловци на любов несподелена, ловци на хармония не открита. Всички ние търсим нещо, нещо неоткриваемо, но когато осъзнаем, че никога няма да го намерим, трябва ли да спрем? Трябва ли да се откажем? Или трябва да продължим да вярваме, че то е някъде там - любовта, щастието, душевната хармония?
Къде сме ние? Кои сме ние? Студените хора скрити зад бляскавото стъкло на обществото или онези прости души, онези самотни ловци, пиещи ром в задимената кръчма? Слепият и неразбран от света творец със саксофона в ръка? Пиещия мечтател, чийто ценности нямат място в съвременния свят? Красивата синеока дама, която живее животът продиктуван от обществото, но всъщност го ненавижда до дъното на изморената си душа? Или даващия подслон на всички тези самотни души? Къде сме ние?
Сърцата ни са самотни ловци. Пътят към живота и пътят към смъртта са винаги пътища, които поемаме сами.

© Бианка Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??