Ако палачът на надеждата заспи
От глътката на първия живот
до днес, когато дишам пълнолетно,
помъкнал вече смъртния хомот,
все още се надявам да не легна...
И нищо, че въртят ме колената,
а кръста ми прещраква на заето,
аз тежките товари на съдбата
ги нося и си казвам, че са леки...
Понеже съм пренесъл през дълбокото
на не един и двама самотата,
и чувствата, и грешните посоки,
накрая сам си седнах на душата...
И гледах денонощно към небето
по навик, за намигване от Господ,
да каже -
"Давай смело и напред!
За грешници молитвите са после!"
Но залезът помръква светлината
и прилепите в тъмното проглеждат,
досущ като във сляпата мечта -
да спи до смърт палача на надеждата.
А смисълът е в нещо да повярваш.
Във някой или в Бог, или във себе си.
В различното, във чудото и в дарбата,
от всяка смърт да имаш само белези...
Затуй все още прав съм пред живота,
подобно на змията пред свирача.
За миг не го изпускам от око.
Живея и го вдишвам с всяка крачка.
Отпивам и предъвквам за причастие.
Без пукната паричка за лодкаря
се върнах да измоля свойто щастие.
И беден, но богат, че имам вяра...
©тихопат.
Данаил Антонов
06.06.2024
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
