Анима 2

Мина се време, а тебе те няма.
Избяга от мен, не остави следа.
След тебе остана сянка на дама,
с устни червени, в ръката – кама.

Преди да те има, не знаех тревога,
не виждах и чувах – бях просто човек.
След тебе останах стена полу сива,
и всяка минута усеща се век.

Но щом тъмнината ме вземе в прегръдка,
и тихо шепти ми нощта във съня,
отново те виждам – красива и тъжна,
в ръката ти роза, а в мене – вина.

И пак се събуждам, полужив и безкраен,
с надежда последна посрещам деня,
че може би скоро, дори и наужким,
ще дойдеш при мене и пак ще горя.

Но ако се върнеш, ела ми смирена,
с нежност и пламък, без гняв и тъга.
Душата ми чака, укротена и тиха,
да бъдеш любов, не рана в плътта.