Белуша
БЕЛУША
Цветан си стадо закара
навънка, баш на мерáта.
Овчици бели, бели и вакли.
Закара сйте отвъд, на чешмата
и там се скри и заплака.
Че няма майка и татко,
че баба него отгледа!
Че няма още либе,
либе и първа севда.
Тогаз бéла Белуша
до Стоян кротко застана,
в него руно си сгуши,
думи човешки захвана:
"Не тъжи, Бачо Цветане!
Нали назе си имаш.
Когá жътва захване
либе и ти, ще си имаш!"
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Хари Спасов Всички права запазени
