Безкрай...
Навън вали,
а аз се скитам под дъжда.
Самотна съм,
единствен силует в мрака.
Светът е черно-бял за мен
и тъмнината бавно ме обсебва.
Виждам светлина,
но не... просто уличната лампа.
Скитам се,
без път, без вяра, без посока.
И никога не ще открия правилния път
и вечно ще се скитам аз безплътна.
Надеждата,
това е просто думичка една.
А самотата -
това е моята прокоба и съдба!
И никой, никога не ще узнае
какво е вътре в моята душа...
А времето,
навярно някога и то лекува,
но болката,
тя е по-силна и от най-страшната съдба!
26.06.2008 година
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радка Йорданова Всички права запазени
