Безсъние
Не ми се спи. Очите са бодли,
сънят го няма, иде ми да вия.
Стените ме притискат и дали
ме мачкат и не мога да се скрия.
В главата тишината ми бучи,
звукът запалва вихрени пожари,
пулсира в мен, препуска, не мълчи,
а въздухът на гърлото ми пари.
Зареяна сред звездния откос
в неистини не искам да вирея,
и в мен креши фаталният въпрос -
в пределите на робство ли живея.
Изваяна от тичинков прашец
душата ми към себе си се връща.
И чувства, че е в своя път - беглец,
пустинна самотата я прегръща.
Нощта е тиха. И не ми е враг,
но знам, че иска нещо да ми каже.
Гласа ѝ да разбирам искам благ
и знам, че съдбоносно е и важно!
Не ми се спи. А прошката мълчи
за мойте грехове неоспорими.
Вината драска с нокти и ечи,
като слепец съм в пътища незрими.
И ще дочакам ясната зора,
дано денят разцъфнал ме прегърне.
Ще чакам обичайната игра
надеждата в очите ми да върне!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Антоанета Иванова Всички права запазени
