Денят на една муза
Ерато си загърна халáта
(само леко прокъсан отляво) -
тази ялова сряда студът реже, сякаш със сърп.
А поетът похърква оттатък.
Не, не е мързелив... Изтрезнява.
Вече редичко пише, но виж, за съпруг е добър.
Всеки делник е гума и трие
безтелесните млади години...
(Или древни?... Нали да си муза изконен е дан...)
От обета на вечното "ние"
сякаш нещо в стените изстина,
но окичиха снимки и сложиха ъглов диван.
Дограмата е толкова крехка -
всеки миг като жерав ще литне,
в този прашен, назъбен бетон ще отвори портал.
Виж, не е тя съпруга под чехъл,
често с градските гълъби скита,
но се връща да види поетът дали днес е ял.
А когато ѝ срещне очите
и потъне в таз градска обител,
в този лес от горящи прозорци (и вечер тъй тих),
ще открие онази възхита
на случайно обърнал се скитник...
Тези нощи отново поетът извайва на стих.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миглена Миткова Всички права запазени
