Денят на една муза
Ерато си загърна халáта
(само леко прокъсан отляво) -
тази ялова сряда студът реже, сякаш със сърп.
А поетът похърква оттатък.
Не, не е мързелив... Изтрезнява.
Вече редичко пише, но виж, за съпруг е добър.
Всеки делник е гума и трие
безтелесните млади години...
(Или древни?... Нали да си муза изконен е дан...)
От обета на вечното "ние"
сякаш нещо в стените изстина,
но окичиха снимки и сложиха ъглов диван.
Дограмата е толкова крехка -
всеки миг като жерав ще литне,
в този прашен, назъбен бетон ще отвори портал.
Виж, не е тя съпруга под чехъл,
често с градските гълъби скита,
но се връща да види поетът дали днес е ял.
А когато ѝ срещне очите
и потъне в таз градска обител,
в този лес от горящи прозорци (и вечер тъй тих),
ще открие онази възхита
на случайно обърнал се скитник...
Тези нощи отново поетът извайва на стих.
© Миглена Миткова All rights reserved.
