Гора
Прокрадваш се в мислите
мраморно чиста и
сте́леш дъха́ си зелен –
запълваш ми листите,
шепнеш ми истини
трудни. За всичко.
За мен...
Рисувам листата ти,
вплели душата ми
в тайнствен и приказен плен.
Съзнавам, троха съм, но
малко позлата ще
взема за прашния ден.
А после, улисана
в разказ неписан, ще
бродя безлика, сама...
Дока́то косите ми
скреж ги посипе и
тихо поема студа.
Тогава, орисала
себе си мислено
тук сто години да спя,
с последно издишане,
в тебе ще впиша
духа́ си, вълшебна гора...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миглена Миткова Всички права запазени
