Денят, пробуждайки се, вдиша от студа.
Размърда се и си отвори вятър.
Издиша тъмното през сънена врата
и пак си легна.
Този път за кратко.
Между диханията, в миг на простота
снежинка се пресече с тишината.
Искрица бе. А после заваля
любов...
и побеля земята.
© Димитрия Чакова Всички права запазени