Клошар
И чашите изпихме чак до дъното,
и без наздравица ги пихме,
и двамата седяхме тихо в тъмното,
със шапки и с одеяла увити.
И вятърът свистеше през пролуките,
във шахтата където бяхме,
и скърцаха въжетата и куките,
на моста на надеждата под който спяхме.
И животът нямаше отдавна смисъл,
и мязаше във моите представи
на дядо, който се улисал
ченетата да си постави.
И тъй и не успя да спомни
къде ги точно бе оставил
и въпреки усилията си мисловни,
накрая си призна, че е забравил.
И тъй я караше, без зъби,
на кашички и на пюрета,
варени зеленчуци, гъби,
не вкусваше ни ядки, ни мезета.
Беззъбият живот е това,
тъжен, мрачен и безвкусен,
и също като болнична чорба
безсолен и на вкус ужасно гнусен.
Увих се в старото одеяло,
с надежда утре кой съм да забравя,
не съм се виждал от година в огледало,
отказал съм се вече да го правя.
Навярно съм брадясал доста,
щом мустаците ми в чашите нахлуват,
но тука, в шахтата под моста,
суетите нищичко не струват.
И кой седи до мен във тъмнината,
отдавна вече не ме бърка,
надявам се да е наред с главата
и посред нощите да не хърка.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лебовски Всички права запазени
