Lebovski (Лебовски)
186 376
18.04.2012 г., 14:22 ч.

Клошар 

  Поезия » Друга
597 0 6

И чашите изпихме чак до дъното,

и без наздравица ги пихме,

и двамата седяхме тихо в тъмното,

със шапки и с одеяла увити.

И вятърът свистеше през пролуките,

във шахтата където бяхме,

и скърцаха въжетата и куките,

на моста на надеждата под който спяхме.

И животът нямаше отдавна смисъл,

и мязаше във моите представи

на дядо, който се улисал

ченетата да си постави.

И тъй  и не успя да спомни

къде ги точно бе оставил

и въпреки усилията си мисловни,

накрая си призна, че е забравил.

И тъй я караше, без зъби,

на кашички и на пюрета,

варени зеленчуци, гъби,

не вкусваше ни ядки, ни мезета.

Беззъбият живот е това,

тъжен, мрачен и безвкусен,

и също като болнична чорба

безсолен и на вкус ужасно гнусен.

Увих се в старото одеяло,

с надежда утре кой съм да забравя,

не съм се виждал от година в огледало,

отказал съм се вече да го правя.

Навярно съм брадясал доста,

щом мустаците ми в чашите нахлуват,

но тука, в шахтата под моста,

суетите нищичко не струват.

И кой седи до мен във тъмнината,

отдавна вече не ме бърка,

надявам се да е наред с главата

и посред нощите да не хърка.

© Лебовски Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??