Луната скитница наднича
зад облак рехав, бял.
Самотна плува и прилича
на стар златист медал.
Неспирно пътят си върви,
забравила начало, края.
Не знае тя минути, дни,
от векове е там в безкрая.
А ние тук – великите,
заети с хорските дела.
Дори за миг не мислещи,
че всъщност тя е вечността.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Хари Спасов Всички права запазени
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
anonimapokrifoff
Ти как си, сине, в твоята чужбина, където океанът пръски мята? Когато ти оттука си замина към по-доб...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
За пълен достъп до всички функции, използвайте нашето мобилно приложение. Инсталирайте го от Google Play.
