Луната скитница наднича

             зад облак рехав, бял.

             Самотна плува и прилича

             на стар златист медал.

             Неспирно пътят си върви,

             забравила начало, края.

             Не знае тя минути, дни,

             от векове е там в безкрая.

             А ние тук – великите,

             заети с хорските дела.

             Дори за миг не мислещи,

             че всъщност тя е вечността.