Надин
НАДИН*
Видях я там, забулена със черната забрадка,
замислена, загледана във свойта самота,
наум на времето броеше тя остатъка,
с очи докоснала небесна висота.
Стоеше там сама, обърнала на всички гръб,
горда, но сякаш на света обидена горчиво,
очите ù в сълзи обляни и потънала във скръб
и небето само за нея вече бе красиво.
И тя бе красива, беше и душата ù красива,
силно наранена, страдаща и плаха,
каза ми, че болката отвътре я убива
и сълзи по скулите отново се разляха.
Поседнахме, разказа ми за свойта болка,
и аз поплаках тихо с нея, но без глас,
и наум попитах: „Господи, кажи ми колко
прекрасни хора ще умират всеки час?“
Поседяхме дълго, говорихме си и мълчахме.
Загледани един във друг... и в болката,
правдата на този свят така и не разбрахме,
а в сърцето ù до днес стои на мъката осколката...
*Надин е едно момиче, което срещнах през зимата на 2015 г. в Тулуза. Тя беше от Ливан, католичка и вече с френски паспорт. Но винаги ходеше с черна забрадка, заради своята скръб. Ще напиша и разказ за нея, за нашия разговор и за нейната болка.
08.08.2015 г. Велин Иванов Гюргаков
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Велин Всички права запазени
Стана ми много мъчно. Милото момиче.
