Прозореца отворих, а зад него
намигна ми едно дете.
От спомените се изтръгна,
да стопли морни ми ръце.
- Виж слънцето навън огряло!
Защо тъжиш, недей така!
Надежда свята, закъсняло
макар, със нежност прегърни сега.
На облаци потайни, чисти,
небесна, синкава дъга,
ти поседни и свойте мисли
излей със обич, не с тъга!
Така ми рече в мен детето
и ето, грейна всичко в миг!
Побягна, полетя напето
духът ми в този детски стих.
© Криси Всички права запазени
"На облаци потайни, чисти,
небесна, синкава дъга,
ти поседни и свойте мисли
излей със обич, не с тъга!"